Живи разкази (чути и записани в кръчма)

А времето беше чудесно. Юли в Брюксел не е толкова горещ — то и времето им там е такова едно, европейско; Брюксел е потънал в зелено и в заведения, удавил се е в хладна бира, от която ти става леко на душата и ти се опразва джобът.

Още с пристигането се запознахме с преводачката, която пое грижата за нас „хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум“, раздаде ни джобните и квартирните, връчи ни и дневните пари и ни обясни, че имаме отпуснати средства от любезните домакини за официална вечеря, след което ни поведе към хотела. Имах една страхотна идея и за да я приведа в изпълнение, трябваше да напрегна не само ума си но и да приложа хватки за пред застаряващата хубавица, трябваше да изровя от паметта си и оскъдните познания по френския език, които Радка Коджебашева беше пирографирала в паметта ми. Съответно икономисах квартирните си, тоест те ми останаха като джобни, а аз си спинках в офиса на IV-та районна организация на CDA при приятеля Д. — тогава секретар на районна партийна организация, а днес министър без портфейл в Брюксел. Е, без портфейл, ама с бакшиш и тлъста банкова сметка ще кажете, не без доза завист. Та значи, аз си нанкам на кушетка в прекрасна, старинна отвън, но напълно съвременна отвътре сграда, разположена в паркова алея, по която преминаващите автомобили не превишават 40 км в час и не употребяват звукови сигнали. Тишина, спокойствие и самота, точат се мислите из главата ми в този ред. Никаква свежа мисъл не можех да родя за утрешната първа лекция, с която имах честта да открия семинара. Та предпочетох, прочее, да се наспя, воден от максимата „Утрото е по-мъдро от вечерта.“ Събудих се точно в шест часа по делиормански. Свежа хладна утрин, но предвид часовата разлика — доста ранко за Брюксел, тоалирах се набързо и там, пред огледалото ми светна как да шашна белгийците. Делово пристегнах възела на вратовръзката, с маршова крачка излязох от CDA, без да събудя портиера, и около час се разхождах из утринно спящия Брюксел, докато намеря кафене, където да посвещенодействам с утринното си кафе. Точно в 9, 45 часа бях в уречената зала на кралската библиотека, не без продължително лутане, разбира се. Точно в десет часа по брюкселски, след приветствия и представяния, ми беше дадена думата, с което деловата част на семинара започна. „Скъпи приятели — вложих в устата на преводачката, — моля всеки от вас с по три-четири думи да каже какво би направил, ако зависеше от него, неговата партия да загуби изборите. Моля коментариите ви да бъдат кратки и оригинални, тоест да не се повтарят.“ После тихичко помолих преводачката, да записва с маркер върху картона и привидно спокоен изчаках 82 отговора от 82-мата присъстващи на семинара. След като отговорите приключиха и съответно бяха записани, взех маркера, посочих с него написаното и под завистливите погледи на българските колеги и зяпналата от откровението ми преводачка обобщих: „Ако искате да печелите избори, не бива да правите това.“ После обявих десет минути почивка, защото беше изтекло предвиденото за моята лекция време, пък и аз впрочем я бях изнесъл с този малък български трик. До следващата ми лекция, без да броим днешния обяд и следобяд, имаше цели шест дни, а до завръщането ми в България оставаха двадесет и един дни. Дни които, можех да прекарам в Брюксел, и то както си пожелаех, без да се готвя за другата си лекция, без да присъствам на лекциите на колегите си, верен на принципа: „Докато не е опряло яйцето до определено място, няма проблем, пък като опре, ще видим.“ Дни без да се притеснявам от неодобрителния поглед на тъщата. Мислено ликувах и подскачах на куц крак от щастие. Мислено, все пак какво ще си кажат белгийците за „социалисто булгаристо — подлудисто“, нищо, че сме християн-демократи. И се заредиха часове и дни, за които е малко да се каже „незабравими“, просто на мен, „хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум“, не че не ми стигат думите, но ми е неудобно да ги изрека, току-виж стигнали до ушите на тъщата.