Живи разкази (чути и записани в кръчма)

Това, че тя ми харесваше, е излишно да го споменавам, но съгласете се, че не мога да отида и да кажа: „Вуле ву куше авек моа се соар.“ Многото филми, които бях гледал, показваха, че до леглото се стига след вечеря, та реших да я поканя на вечеря, още повече, че ми се полагаше официална такава за сметка на домакините от „Едуардо Фрей“. Договорих се с преводачката да си използвам лимита за вечерята самостоятелно, не с групата от колеги, нищо не можеше впоследствие да ми попречи да се натреса на официалната им вечеря. Взех служебната кредитна карта „Америкън Експрес“, обещах допълнително да донеса фактура от сметката и фриволно се втурнах в авантюрата. Не искам да говоря за вечерята. Беше великолепна. Тогава за първи път опитах любимото си питие — коняк по брюкселски, тоест хубав коняк, поднесен в затоплена, полирана предварително чаша, чиито ръбове са озахарени и вътре в коняка плуват бучка карамелизирана захар и резен лимон. Други подробности за вечерята не мога да ви разкажа. Ако разкажа, ще ме обявите за лъжец и самохвалко или за невъзпитан мъж грубиян. А ако не дай Бог, разбере тъщата, не ща да съм жив, просто приемете на доверие, че всичко беше като на кино. Естествено взех фактура от оберкелнера, който беше учуден, че плащам с кредитна карта и искам отделно копие от фактурата, но без уговорки и кандърми за разлика от българските си колеги, ме обслужи. На другия ден връчих фактурата на ангела-хранител — преводачката с чувството на изпълнен дълг. Реакцията й разби душевния ми мир и заплаши крехкото ми финансово равновесие. „Но, господине, вие сте превишили лимита си за вечеря!“ Лимитът си е лимит, нещо, с което „хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум“ се съобразява, но не спазва. Малко нахално помолих: „Не може ли нещо да се уреди, че съм кът с джобните, а възнаграждението за лекторските часове не сме го получили, както знаете.“ Учудено от пазарлъка, момичето промърмори: „Това го решава счетоводителката.“ „Окей, да вървим при нея“ — бях смел и уверен в чара си, пък и никой не кара гостите си да плащат. Ангела-хранител — преводачката, ме поведе към светая светих на фондацията „Едуардо Фрей“ — кабинета, на счетоводителката. Бях любопитен, такова нещо — счетоводител на фондация, която оперира с много милиони долари, при това без отдел „Счетоводен“, без калабалък счетоводителки, и като знам един такъв многомилионен бюджет в България, какъв ли счетоводен ентусиазиран отдел ще има, леле-мале, не биха ми стигнали пръстите на ръцете и на краката, че и пръстите на цялата ми рода, за да го преброя. Докато стигнем кабинетчето, чиято единствена мебелна забележителност беше компютърът, както после се оказа, в главата ми се въртяха счетоводно преброителни мисли. Почукахме на вратата, влязохме и там на мен ми пролича, че идвам от социализма. Червеното изби по бузите ми. Счетоводителката, и ако трябва да бъдем точни, моята прелестна белгийска приятелка попита какъв проблем има. Въпреки че изненадата й не беше по-малка от моята, не й пролича. „Не, хубава госпожице, никакъв проблем, след приятна вечеря не съм забелязал, че съм си превишил лимита и дойдох да покрия разликата.“ Не вярвах на ушите си! Мразех устата си, която ме лиши с тези думи от паричките ми. Докато броях с треперещи ръце парите си, подразбрах, че преводачката обясняваше на счетоводителката кой съм — гост-лектор от България — и че следващата ми лекция по разписание започва след час и половина. Когато в уреченото време влязох в залата и забелязах счетоводителката там, не, не си мислете, че си глътнах граматиката, даже напротив, ако забележа, че има кой да ме слуша внимателно, повече говоря. Та като почнах от площадната демокрация на древноелинската агора, скочих пряко ареопага, свързвайки го с римския сенат, минах през английската средновековна Магна консилиум регни и Магна харта либертатум на горкия крал Джон II Безземни, английската конституция на Кромуеловите пуритани, Нидерландската конституция на Вилхелм Орански и стигнах първата Белгийска конституция от преди век и половина. Говорих в продължение на час и тридесет минути, да е жива и здрава преводачката, тя беше страхотна, говореше в синхрон, така че все едно аз си говорех на прекрасен валонски. След като спрях, поблагодарих на преводачката и участниците в семинара за търпението и вниманието. После последва миг тишина, след което гръмна от ръкопляскания като на конгрес на БКП, или много им хареса, или ръкопляскат от облекчение, че най-после съм млъкнал, по-скоро последното…