Живи разкази (чути и записани в кръчма)

Летище „Орли“ ми взема ума. Хора, хора, много хора, и всички говорят на френски, английски, немски, все образовани хора, знаят чужди езици. Чисто, чисто, също като в психиатрия, където лудите къкат след дезинфекциращия парцал на санитаря. Озъртах се като улав, дано да видя кака в тълпата, и тъкмо я видях, върху ми налетя някаква тълпа, паднах по очи, извиха ми ръцете и докато дойда на себе си, бях натикан в някакъв закрит луксозен минибус, заобиколен от куп цивилни ле флик (ченгета). Прочее, докато заформяхме с ченгетата циркаджийската пирамида, кака ме видяла, познала ме по увисналата долна челюст, нещо характерно за „хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум“ насред летище „Орли“. Френските полицейски катафалки са много по-удобни от нашенските автобуси, повярвайте на човека с личен опит. В участъка, в резултат от нарастналата ми популярност във Франция, ми взеха автограф — отпечатъци от пръстите, направиха ми снимки в профил и анфас, проведоха с мен интервю, сиреч зададоха ми няколко въпроса, в които кой знае защо непрекъснато ме питаха за Алжир, а накрая един дори ми заговори на някакъв неразбираем език. След всички тези рутинни полицейски действия ме бутнаха в килия с телевизор, меко легло и куп списания на ниска масичка, а храната беше толкова богата и обилна, че си помислих, дали пък полицейския комисар не е решил да ме покани за кръстник. Когато след няколко дни разбрах причината, поради която гостувах в полицията, всичко ми се проясни. Подведена от ужасната ми визуална прилика с известен алжирски терорист, полицията озадачена от българския паспорт, решава да ме прибере за известно време на топло. Докато проверяват българската връзка на алжирския терорист, водени от принципа „вържи терориста, за да не ти гърмят бомби в държавата“, полицейските разузнавачи, предпочели да съм им под ръка за неопределено време. И докато си нанкам безгрижно в участъка, открих причината за ислямския тероризъм във Франция. Ами че те, алжирските, и прочие арабски терористи предпочитат условията в ареста пред пясъците на пустинята, дюните, оазисите и доенето на камили например. Ако френското правителство си даде сметка за това и започне вместо да вкарва заловените терористи в затворите си, които са на нивото на петзвездните хотели, да ги връща там, при камилите, където им е мястото, с арабския тероризъм ще бъде свършено веднъж за винаги. Спестените пари би могло да се предоставят на България например, нали Желю ни обяви за франкофони, което би предизвикало патриотичен бизнес-бум у нас, и вместо да ходим да досаждаме във Франция, ще си останем в България с надеждата, че бихме могли да чопнем нещо от въпросните парици. Такива високохуманни въпроси ме вълнуваха, докато си прекарвах безгрижно в ареста, а през това време кака юрнала зетя и куп адвокати да ме отървават от „смразяващата“ полицейска хватка. Правото си е право, дори, а и най-вече в Париж. Адвокатите на мосю Летерм прибягнаха до Соломоновото решение на казуса и лекарската комисия потвърди малката разлика между мен и арабския терорист, впрочем разликата наистина беше нищожна — един сантиметър кожа, която липсва на всеки арабин-мюсюлманин и която, слава Богу, беше налице при мен, ортодоксалния християнин. След като изкарах 48 часа в парижкото следствие и след като лекарската комисия заключи в полза на моята невинност, бях пуснат на свобода в мократа от сълзи прегръдка на кака. След което ме поеха зетя с адвокатите си. Прочее, първите пет хиляди франка, които изпратих от чужбина на тъщата, бяха от обезщетението, което полицията бе принудена да ми изплати. Любезният зет настоя да си почина след „ужаса“, преживян в полицията, та две седмици обикалях из Париж и опитвах всичко Френско… Но както е казал оня руски граф: „О Пари, о бел Пари! О-о-о плас Пигал, я туда шагал и без денгами остал!“, парите ми, ония хиляда долара, с които тръгнах, свършиха за две седмици разходки по Монмартр, в Лувъра, из плас Пигал, плас Етоал и в Парижките потайности. Свършиха парите, а с тях свърши и почивката, дадена ми от зетя, та се наложи да заработвам насъщния си, и то не къде да е, а в „Шато сюр ла рош“. Най-скапаният хотел, който, убеден съм, че някога е притежавал и ще притежава зетя на Атлантическото крайбрежие в Нормандия. Убеден, че „хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум“, вид от изчезващата по света „краснокожая паспортийна“, е негоден за нормален труд, зет ми ме цани за пиколо във въпросния хотел. Единствената забележителност на хотела и околноста бяха купищата скали, пясъците, маковете, японците и японките в златната следпенсионна възраст, на които не им е останало нищо друго, освен да си ядат пенсиите и рентите в екскурзии из такива скучни места. В края на втората ми трудова седмица като пиколо подадох оставка, защото, както ми обясни метр д’отела, пиколото заплата не получава, доходите му се формират от бакшишите, които доволните клиенти му подаряват. Удивен че този ориенталски институт — бакшишът, е пуснал такива дълбоки корени във Франция, пристигнах при зетя и кака в Страсбург, където ги беше завеял вятърът на бизнеса им. Тук в Страсбург се цаних мияч на чинии в ресторанта на хотела, притежание на зетя. Само не си мислете, че съм мил чиниите на ръка, сакън, те там си имат съдомиялни машини. Моето задължение бе да отстранявам остатъците от храна по съдините и да ги подреждам в съдомиялната машина, чиниите и други подобни, разбира се, не булашика. Седмичната си заплата изпращах директно на тъщата до поискване, те оттогава между нас цари мир и роднинска любов, да ми е жива и здрава. Тъщата е нещо много сигурно, ако искате да знаете, по-сигурно от Европейската банка за развитие и възстановяване, да не говорим за пирамидалната българска банкова система. Още са си в тъщата парите, скътала ги е в „сутиен банк сейф лимитидс“ и изваждане няма, даже и на мен, вложителя, не ги дава. Питате по-нататък какво се случи, ами то не си е за разказване, поне, докато тъщата я има на белия свят, но щом настоявате и обещавате да си траете, ще доразкажа…