Живи разкази (чути и записани в кръчма)

Аз не бях гурбетчия, не пестях франкове за автомобил или бизнес-проходилка, просто исках да усетя пулса на Европа, да поживея като европеец. Ровех се с часове в славянските и латинския отдели на кралската библиотека, зяпах с часове графиките на Дюрер и платната на Тулуз Лотрек, ходих на опера — „Фиделио“от Бетовен, наех ездитен кон в кралските конюшни и демонстрирах делиорманска езда на манежа, киснех с часове по кафенетата и прочие и прочие скучни за някои, но малки удоволствия за мен, обаче, моля ви, не казвайте на моята тъща, защото, ако тя научи, рискувам семейното си благополучие, а ако научат приятелите, рискувам доброто си име. Все рискове и най-вече харчове, които, повярвайте ми, докато бях там в Брюксел, далеч от тъщата, имах смелоста да поема. Но всичкото това европейско щастие и благополучие започна да оставя горчив привкус в устата ми, тъй че не се учудвам защо европейците седят, седят, па току рекат на магарето „чуш“ и хайде на сафари в Африка сред мухи и папатаци…

Европа, че дори и Брюксел, не можаха да променят навиците ми на селско момче, макар и ошмиргелено, не смея да кажа ошлайфано от бетонните панели на социалистическото двустайно апартаментче, в което любезно ме приеха да живея с дъщеря им, тъщата и великомученика, тоест моя тъст. Споменах за навиците си, а те според тъщата, модна шивачка, са отвратителни: Ставане от сън в шест, задължителна закуска в осем, обилен обяд в дванадесет, вечеря в седем съпроводена с чаша червено вино, много кафета през деня, душ след ставане, книга преди лягане, пишеща машина по всяко време на деня, избягване на излишни физически натоварвания, сладки приказки с приятели и познати. Както казва тъщата: „Де видиш двама, ти — трети.“ Те това ми липсваше в Брюксел. Събуждах се в шест часа по делиормански, а Брюксел спи. Аз кипя от енергия, от желание за още нещо, а брюкселци и брюкселки спят. Та, за да не лежа с безцелно впит в тавана поглед и да не трупам излишни килограми, започнах да практикувам ранна утринна разходка по парковата алея, съпроводена с лек тръс. Утринната ми разходка на четвъртия ден започна обичайно. Облечен в червения си БНА-анцуг, останал ми още от казармата, излязох от CDA и поех леко и самотно по автоалеята, посипана със ситен чакъл. Тъкмо разгрях и смених темпото на ленив свински тръс, когато долових приближаването на автомобил зад себе си. Отстъпих встрани, обърнах се и ококорих очи. Автомобилът грабна вниманието ми в първия момент. На мен, човекът, който цени конете повече от автомобилите. Представете си керемеденочервен металик със страхотни лайсни и изящна аеродинамика, огромно двигателно отделение, което издава мощност и това, което най-много доближава автомобила до конската тяга — кабриото. Марката на радиаторната маска показваше, че производител на това мощно бижу са заводите НИСАН. Казах, ококорих в първия момент очи, защото това, което видях вътре в автомобила, накара челюстта ми да увисне като торба на многодетно кенгуру. Мацката зад волана накара биотоковете ми да потекат с повишено напрежение и скорост от сетивата към мозъка, така че косата ми щръкна и заприлича на грамофонни иглички. Представете си Мерилин Монро и Ева Херцигова, съчетани в едно тяло, и цялото това великолепие на женска плът, опаковано в ефирни оскъдни дрешки, ако можем да наречем дрехи бутиковите парчета плат, с които беше облечено момичето. Навярно възхищението ми от колата и шофьорката е било изписано на лицето ми, защото прелестната шофьорка намали скоростта, докато преминаваше край мен и ми се усмихна или на мен така ми се искаше. Затичах се с все сила след отминалата кола, но къде ти, колата се скри от погледа ми. Потичах още още малко от удоволствие и после преминах в ленивото си тръсче, цъкайки като часовник. Алеята направи остър завой, така че, излизайки от завоя, веднага видях червения НИСАН-кабрио с клекнала задна дясна гума, а в него прелестната шофьорка безпомощно се озърташе. Гледката увеличи нивото на адреналина ми и възвърна подсъзнателните надежди, които бях хранил. Неволно увеличих темпа и бързо дотичах до колата, задъхан, запотен, с опърпан червен анцуг. Вероятно съм изплашил момичето, защото дори не успях да се усмихна с чаровната си аленделоновска усмивка, затова гюрукът се вдигна, стъклата, и те автоматично се вдигнаха, и централното заключване изщрака, блокирайки вратите. Ухилен до уши, с жестове и на лош френски, по-лош и от валонския на белгийците, обясних, че „моа сет гом на тоз воатюр оскуре ву“. Девойката навярно ме разбра, защото автоматиката на багажника прещрака и той се отвори. Нали в годините на перестройката си докарвах допълнителни доходи като шофьор на такси, та сръчно, според моите представи, смених гумата, прибрах инструмента, ухилих се с най-чаровната си усмивка — плеснах с ръце в знак на готовност и рекох „окей“. Стъклото се смъкна на два пръста и една малка ръчичка подаде едра банкнота, без дума. Първосигнално поех банкнотата, разгледах двете нули по нея и с треперещи от цинцарлък ръце, повдигнах чистачката и я пуснах така, че да прищипе банкнотата към стъклото. Извъртях се кръгом и поех ленивото си тръсче. Бях бесен, скъперникът в мен изригваше и псуваше на поразия „кабалерос-а примус“ на Втора гимназия в Шумен. Но все пак аз смених гумата, защото колата и шофьорката ми харесаха, не заради парите, въпреки че този жест беше стръв за патки, ами ако не клъвне?! Рязък сигнал от клаксон ме накара да се закова на място, обърнах се кръгом и застинах — победата на моя Дон Жуан над скъперника в мене беше пълна и окончателна, поне засега. Червеното кабрио — със смъкнат гюрук, дясната предна врата — отворена, и жестът на красивото момиче, което ми сочеше седалката до нея красноречиво. „Асие ву иси сил ву пле, авон ну боа кафе ансабл.“ Боже мой, тези думи бяха музика в ушите ми. Седнах в колата, после пихме кафе заедно, тя много се смя на пантомимата ми, може да се е смяла и на френския ми, но прие поканата за кафе на следващия ден. И се заредиха няколко дни, в които с нетърпение чаках часа на срещите ни. Навярно я развличах, „социалисто булгаристо“ с някой и друг франк в джоба, който рецитира Боало на френски, говори на нескопосан френски за трагизма в „Рицаря, смъртта и дявола“ на Дюрер, за качествата на арабските коне и прочие неща, които подчертават аристократизма му, занимават там, в Европа, умовете на поовехтелите и забравени аристократи, на богатите и дегенератите…