Удряй където боли

— Много ли?

— Не знам. Никой не ми казва нищо.

„Колко е хубаво, че този стар трик все още върши работа!“ — помислих си аз.

— Ще има ли възнаграждение?

— Ако науча каквото ми трябва, може да достигне до двадесетачка.

Той почеса косматата си ръка и се замисли, след това отпусна масивното си тяло върху дръжката на метлата.

— Тери Зиглер?

— Точно така.

— Нае апартамент на последния етаж преди година и половина. Плащаше си наема редовно. Нямаше проблеми с парите, но изглежда работеше и денем и нощем. Преди два месеца напусна. Каза ми, че се маха, плати си наема, метна два куфара в олдсмобила си и тръгна. След това не съм го виждал.

— Не каза ли къде отива? — попитах аз търпеливо.

— Не. Какво ми влиза в работата? Наемателите тук непрекъснато се сменят.

— Олдсмобил, казваш… Помниш ли номера?

Имах чувството, че буцата мас ще ми бъде от полза, колкото ако си бях счупил крака, но сега реагира, дори в очите й се появи лъч на интелигентност:

— Помня го, разбира се. Беше много лесен, затова. Искаш ли да го запишеш? РС10001.

— Някой друг нанесе ли се на негово място?

— Аха. Едно момиче дойде има-няма час, след като Зиглер си отиде. Предплати за два месеца и се настани.

— Как се казва?

— Доли Джилбърт. Е, поне тя твърди така. Нищо не знам за нея. Освен че работи нощем.

Портиерът започна да нервничи с метлата и аз реших, че може би е време да го поуспокоя, за да ми каже нещо по-съществено. Извадих портфейла си, измъкнах петдоларова банкнота и му я показах.

Той я погледна и застана неподвижно.

— Това за мен ли е?

— Може и да е, ако ми помогнеш малко повече. Трябва да открия Зиглер. Все някой в това общежитие ще може да ме насочи.

— Аха… — Той замълча, за да си почеше ръката. Стори ми се, че чувам как мозъкът му пращи от напрежение. — Като се замисля, най-добре щеше да е да поговориш с мис Ангъс. Можеше да ти каже всичко за Зиглер. Живееше в апартамента срещу неговия. Симпатична бабка. На около осемдесет. Чистеше му и от време на време готвеше. Беше от тези старици, които обичат да са полезни. Нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това, да си побъбри с хората. С мен си приказваше, докато ми бръмне главата. Да. Тя можеше да ти каже за Зиглер.

— Можеше? — попитах аз. — Да не би да е напуснала?

Портиерът се размърда неспокойно, с очи, впити в петте долара. Дадох му ги. Той целуна банкнотата и я мушна в джоба на мръсните си панталони.

— Напусна и още как… С краката напред. Това стана три дни след като си отиде Зиглер.

— Напред с краката? А как по-точно?

— Когато чистех на нейния етаж, забелязах, че вратата й е открехната. Не я бях виждал от ден-два, така че надникнах. Мис Ангъс лежеше на пода. Беше мъртва. Извиках ченгетата и ги оставих да се занимават те. — Портиерът отново се почеса по ръката. — Не си падам кой знае колко по разговорите с тях. И без това не можех да им кажа нищо. Най-накрая решиха, че го е свършил някой наркоман, който е имал нужда от пари. Бяха я цапардосали по лицето, а стаята й беше обърната наопаки. На нейната възраст един такъв удар може да е смъртоносен. Сигурно щеше да знае къде е отишъл Зиглер. Често ми говореше за него и ми обясняваше колко добро момче бил. Просто не е възможно да не й е казал къде отива. Е, това е всичко. Не знам повече.