Сътворението

Кое от двете е вярно? Дали сам аз съм грешен, или е грешен онзи, който със зла воля ме държи далеч от теб, Спасителю? Как бих могъл да не смятам него за грешен?“

Зороастър падна на колене.

Оттогава минаха вече близо седемдесет години и толкова пъти съм разказвал историята за онова, което последва, че понякога се чувствувам като дете, което ходи на училище и просто повтаря до безкрайност някакъв заучен наизуст текст, без да разбира добре смисъла му.

„Но друг път, унесен в спомени, наистина отново виждам огъня, усещам дима, гледам как едрата ръка на ту-ранския воин вдига високо секирата и изведнъж я стоварва върху врата на Зороастър. И докато златната кръв блика и шурти, устните на стареца продължават да нашепват молитва, а варваринът го гледа тъпо в почуда. После Зороастър извисява глас и чувам всяка дума, която произнася. Обикновено Зороастър задаваше обредни въпроси на Премъдрия господ. Но този път сам Премъд-рият господ говори с устата на умиращия си пророк: «… защото Зороастър Спитама се отказа от съблазните на вечния живот до края на безкрайното време, тъй както ще благословя всички, които следват Истината.»

Туранската секира удари отново. Зороастър полетя напред, падна върху олтара и със сетни сили успя да събере пред гърдите си онова, което бе останало от сина на Премъдрия господ — жарта от огъня.

Аз също щях да бъда заклан, ако един маг не бе успял да ме изведе на безопасно място. По една щастлива за мен случайност той бе закъснял за обреда и не бе пил хаома. Двамата прекарахме нощта сред димящите развалини на пазара в центъра на града.

Малко преди да се зазори, варварите ся отидоха, натоварени с плячката, която можеха да отнесат. Опожариха всичко освен градската крепост, където бяха намерили убежище майка ми и няколко души от нашето семейство.

Не си спомням много ясно следващите дни. Сатрапът Хистасп веднага се върна в града. По пътя заловил няколко турани. Майка ми разказваше, че ме накарали да огледам пленниците и да се опитам да разпозная убиеца на Зороастър. Не съм успял. Във всеки случай това са неща, за които нямам ясен спомен. Тогава все още се намирах в онова състояние на границата между съня и действителността, предизвикано от хаомата. Все пак си спомням, че видях туранските пленници, побити на остри колове край развалините на градската врата.

След няколко седмици Хистасп лично заведе майка ми и мен в императорския двор в Суза, където не бяхме особено добре приети. Всъщност, ако не беше Хистасп, сега едва ли щях да съм жив и да се наслаждавам на всеки миг от завидната си старост в този толкова прекрасен град, който не съм и мислил да посещавам, а какво остава да живея в него.

Демокрит намира, че Атина е чудесен град. Но ти не си виждал цивилизования свят, Демокрите. Надявам се, че един ден ще пътуваш и ще надвиеш гръцкото си тесногръдие. От три месеца Демокрит живее с мен. Аз го поучавам, а и той се опитва да ме поучава. Все пак успях да го убедя, че когато умра — много скоро, струва ми се, — трябва да замине на изток. Засега обаче не може да преодолее гръцката си същност и си остава в повечето отношения атинянин. Запиши и това.