Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
Далеч над него пробяга бяла кошута.
— Венисон! — прошепна Кесел и насочи пръст към жертвата си, а силата, която изпълваше цялото му тяло, го накара да потръпне от възбуда.
Изпепеляващ бял лъч излетя от ръката му и порази кошутата.
— Венисон! — повтори Кесел и мисълта му без никакво усилие вдигна трупа на животното във въздуха и го пренесе до него.
Това, че телекинезата не се бе удавала дори и на такъв могъщ магьосник като Моркай Червения (единственият учител, който Кесел бе имал) не го учуди ни най-малко. Макар че кристалът бездруго нямаше да му го позволи, алчният Кесел дори и за миг не се зачуди на внезапната поява на уменията, които, смяташе той, отдавна му се полагаха по право.
Кристалният отломък го бе стоплил и нахранил. Но всеки магьосник, мислеше си Кесел, трябва да си има замък. Място, където да може да се занимава с най-мрачните си тайни, без да го безпокоят. Търсейки помощ, той погледна към отломъка и видя, че до него лежи още един кристал — съвършено копие на Креншинибон. Инстинктивно (или поне така си помисли той, макар в действителност Креншинибон да му внушаваше как да постъпи) Кесел разбра какво трябва да направи, за да осъществи желанието си. Лесно му бе да различи истинския отломък по топлината и силата, които се излъчваха от него, но и копието, обградено от аурата на собствената си мощ, също предизвикваше интереса му. Кесел го взе и го положи върху дълбокия сняг в центъра на падината.
— Ибсум дал абдур — без да знае какво и защо го казва, измърмори той.
После рязко отскочи назад, усещайки как скритата във втория кристал сила започва да нараства. Отломъкът погълна слънчевите лъчи и ги заключи в сърцевината си, открадвайки светлината на деня и потапяйки местността около долчинката в тъма. После затуптя ритмично и заблестя със своя собствена, вътрешна светлина.
И тогава започна да расте.
Разшири се в основата си и изпълни почти цялата падина, та Кесел се побоя, че ще бъде смачкан в скалистите й склонове. Едновременно с това върхът на кристала се издигаше все по-нависоко и по-нависоко в утринното небе — така огромен, както и мощта, чиято рожба бе. Накрая всичко свърши: в долчинката се възправи съвършено копие на Креншинибон с гигантски размери.
Кристална кула. Така, както знаеше нещо за отломъка, Кесел узна и името на кулата.
Кришал Тирит.
Кесел би бил напълно доволен (поне за момента) просто да остане в кулата и да се храни с месото на животните, които минаваха оттам. Той идваше от обикновено семейство на селяни без особени амбиции и макар да твърдеше, че стремежите му далеч надхвърляха рамките, в които го затваряше простият му произход, властта всъщност го плашеше. Не разбираше как и защо някои хора успяваха да се издигнат над останалите и дори заблуждаваше сам себе си, като подценяваше уменията на останалите и липсата на качества у себе си и твърдеше, че всичко се дължи единствено на слепия избор на съдбата.
И сега, когато най-сетне притежаваше сила, той нямаше никаква представа какво да прави с нея.
Но Креншинибон бе чакал твърде дълго, за да позволи да се превърне в ловджийска хижа за някакъв жалък човечец. Всъщност за него слабият характер на Кесел беше повече от добре дошъл. Трябваше му само малко време — нощните му послания щяха да убедят Кесел да направи всичко, което поискаше от него.
А време Креншинибон имаше предостатъчно. Кристалът изгаряше от нетърпение отново да усети тръпката на завоеванието, но за някого, създаден в зората на света, няколко години в повече съвсем не бяха много. Много скоро щеше да превърне нескопосания Акар Кесел в прекрасно оръдие на собствената си мощ; слабият човек щеше да се превърне в железен юмрук, който да наложи разрушителната власт на Креншинибон. В зората на света, когато се водеха първите битки за надмощие, кристалът бе правил същото стотици пъти — създавал бе едни от най-силните и жестоки борци срещу установения порядък, които бяха обитавали Равнините на съществуванието.
И пак можеше да го направи.
Същата нощ, в удобното второ ниво на кулата, Кесел сънуваше сънища за завоевания. Това не бяха кръвопролитни нападения над градове като Лускан, нито дори над малки гранични поселища като Десетте града, а далеч по-скромно и много по-реалистично начало на неговото царство. В съня си Кесел подчини цяло гоблиново племе на волята си и ги превърна в свои слуги, които изпълняваха и най-малкото му желание. На другата сутрин той си спомни съня и разбра, че идеята много му допада.