Кристалният отломък

— Не знам защо ме е грижа — честно отвърна Дризт.

Мисълта му отново се насочи към родните земи, където верността бе просто средство, с което да надвиеш общия враг.

— Може би ме е грижа, защото се опитвам да бъда различен от своя народ — заговори той, колкото на Бруенор, толкова и на себе си. — А може би ме е грижа, защото съм различен от своя народ. Може би приличам повече на вас, които живеете на повърхността… или поне така се надявам. Тревожа се за тях, защото имам нужда от нещо, на което да държа. А и ти не си толкова различен, Боен чук. Безпокоим се, та да не се окаже, че животът ни няма никакъв смисъл.

Бруенор го погледна с любопитство.

— Можеш и да отричаш чувствата си към жителите на Десетте града пред мен, но не можеш да ги скриеш от самия себе си.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Естествено, че се тревожа — моят народ има нужда от търговията с тях.

— Инат си — промърмори елфът и се усмихна многозначително. — Ами Кати Бри? Какво ще кажеш за човешкото момиче, което остана сираче след онази битка в Термалайн? Изоставеното момиченце, което ти прибра и отгледа като собствено дете?

Бруенор бе благодарен, че нощният мрак скри издайническата червенина, която плъзна по лицето му.

— Тя все още живее с теб — продължи Дризт — макар че — това дори и ти не би могъл да отречеш — отдавна вече може да се върне при народа си. Да не би случайно да държиш на нея, резки ми приятелю?

— О! Я си затваряй устата — изръмжа джуджето. — Тя просто върши домакинската работа и прави живота ми малко по-лесен и хич недей да ставаш сантиментален!

— Инат си — повтори Дризт, този път малко по-силно.

Оставаше му още един коз:

— Ами аз? Джуджетата не обичат много даже и елфите на светлината, какво остава пък за мрачните. Как тогава ще ми обясниш приятелството си. Аз нямам нищо освен собственото си приятелство, което да ти предложа в замяна. Защо те е грижа за мен?

— Ами… ти ми носиш вести, когато… — Бруенор млъкна, съзнавайки, че Дризт го бе поставил натясно.

Ала елфът не настоя повече.

Обгърнати в тишина, двамата приятели седяха и гледаха как светлините в Брин Шандер гаснеха една след друга. Въпреки че си даваше вид на безчувствен, Бруенор не можеше да не признае пред себе си колко истина се съдържаше в думите на приятеля му — той наистина се бе привързал към хората, които се бяха заселили по бреговете на трите езера.

— Какво смяташ да правиш тогава? — запита джуджето най-накрая.

— Да ги предупредя — отвърна Дризт. — Ти подценяваш съседите си, Бруенор. Те са замесени от по-жилаво тесто, отколкото смяташ.

— Вярно е — съгласи се джуджето. — Само че аз повече се притеснявам за нрава им. Всеки ден ги виждаме как се бият и все зарад проклетата риба. Тез’ хора ги интересува само техния собствен град, пък останалите — гоблините ги взели. Сега трябва да ми докажат, на мен и на моя народ, че могат да се бият не само помежду си.

Дризт не можеше да отрече, че наблюденията на Бруенор бяха напълно верни. През последните няколко години, след като пъстървата започна да обитава по-дълбоките части на езерата и стана по-трудна за улавяне, съперничеството между рибарите стана още по-ожесточено. За сътрудничество между градовете не можеше да става и дума — всяко поселище се опитваше да вземе връх над съседите си.