Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
По-късно през деня Кесел изследваше третото ниво на кулата — помещение направено, както и всички останали, от гладък, стоманено як кристал и пълно с всевъзможни уреди за разкриване на бъдещето и неговите тайни. Внезапно почувства порив, на който не можа да устои — вдигна ръка и изрече магически думи, които (реши той) трябва да бе чул от Моркай Червения. После смаяно видя как в глъбините на едно от огледалата се завихря сивкава мъгла, а когато тя се разпръсна и огледалото отново се проясни, Кесел съзря в него кристално ясен образ.
В него Акар разпозна една от долините, край които бяха минали, преди Елделук, Дендибар Шарения и останалите да го оставят да умре.
Цялата местност гъмжеше от гоблини, заети с построяването на бивак. Най-вероятно бяха чергари — жените и децата рядко придружаваха мъжете по време на военните им походи. В тази част на планината бяха издълбани стотици пещери, но дори те не стигаха, за да поберат всички гоблини, орки, зли духове и още по-могъщи чудовища. Борбата за леговища бе жестока и много често по-слабите племена биваха изтиквани на повърхността, поробвани или убивани.
„Колко удобно“, каза си Кесел и се зачуди дали сънят му бе просто съвпадение или пророчество. После, поддавайки се на нов порив, насочи волята си към гоблините. Резултатът го слиса.
Очевидно объркани, гоблините като един се обърнаха към невидимата мощ. Уплашени, воините извадиха тоягите и каменните хи брадви, а жените и децата се скупчиха зад тях.
Един по-едър гоблин, най-вероятно водачът им, пристъпи предпазливо напред, с тояга в ръка.
Кесел се почеса по брадичката, чудейки се докъде ли се простираше новооткритата му сила.
— Ела тук! — нареди той на гоблиновия вожд. — Не можеш да не се подчиниш.
Малко по-късно гоблините вече бяха в долчинката, макар и да страняха от кулата, докато не успеят да разберат какво точно бе това и откъде се бе появило. В началото Кесел ги остави да се дивят на великолепието на новия му дом, после отново повика вожда им, принуждавайки го да се приближи до Кришал Тирит.
Макар и против собствената си воля, едрият гоблин, напусна редиците на племето си и закрачи напред. Всяка крачка му струваше неимоверни усилия. Най-накрая спря пред основата на кулата. Не видя никаква врата, тъй като входът на Кришал Тирит оставаше скрит за очите на всички, освен обитателите на други Равнини и на онзи, комуто Креншинибон или неговият господар позволяха да влезе.
Кесел поведе ужасения гоблин през първото ниво на сградата. Когато се озова вътре, вождът сякаш се вцепени и само очите му се стрелкаха уплашено насам-натам, опитвайки се да открият някаква следа от непреодолимата мощ, която го бе призовала в тази постройка от искрящ кристал.
Магьосникът (титла, която се полагаше по право на всеки, който владееше Креншинибон, макар и Кесел досега да не бе успял да я заслужи с делата си) остави жалкото създание да почака известно време, усилвайки по този начин още повече страха му. После излезе през тайната врата, скрита зад едно от огледалата и застана на върха на стълбището. При вида на презряното същество в краката си, Кесел избухна в смях.
Когато го съзря, гоблинът видимо се разтрепери — усещаше как волята на магьосника отново го подчинява на себе си и го кара да коленичи.
— Кой съм аз? — запита Кесел създанието, което пълзеше в краката му и скимтеше.
Сила, на която вождът не можеше да се противопостави, изтръгна отговора от дълбините на съществото му:
— Господар!
5
Някой ден
С равномерна крачка Бруенор се катереше по скалистия склон, а ботушите му без никакво усилие намираха вдлъбнатините, които използваше винаги, когато се изкачваше към високия връх в южния край на долината на джуджетата. Хората от Десетте града, които често виждаха джуджето да стои замислено на възвишението, нарекоха високата каменна колона, която се издигаше на скалистия хребет Възвишение на Бруенор. На запад, точно под джуджето, се виждаха светлините на Термалайн, а отвъд тях тъмнееха водите на Маер Дуалдон и само тук-таме проблясваше светлинката от някоя рибарска лодка, чийто екипаж отказваше да се прибере преди да е уловил поне няколко едрокости пъстърви.
Тундрата, както и най-близките звезди, които искряха в нощта, вече бяха останали зад Бруенор. Пронизващият вятър, който духаше още от залез-слънце, сякаш бе изгладил и най-малката гънка от небето и Бруенор имаше чувството, че е напуснал пределите на земята.