Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Млъкни! — По лицето на Дима избиха петна, очите му пламнаха, а Аркаша продължи да пристъпя от крак на крак до него.
— Сине, тя ще те измами, помни ми думата. Ако мислех, че при вас всичко е нормално, щях ли да… Та ти си мой син и си ми най-скъпото нещо на света. Само че аз познавам и кътните й зъбки. Тя ще те съсипе.
— Татко, върви си — каза Дима през зъби. — Моля те, върви си.
И на това място гадният Аркаша спретна един номер: взе че се разплака. Сълзите се търкулнаха по глуповатото му лице и той започна жално да нарежда:
— Дима, сине, защо ти е тази жена? Ти си млад, всичко е пред теб, ще имаш още много жени, а пък на мен колко още ми остава? Само една радост си имам в живота — ей тази кучка. Сраснал съм се с нея.
Дима придоби страховит вид. Гърдите му започнаха да се надигат, очите му се изпълниха с болезнен блясък, той хукна навън, сграбчи якето си и затръшна вратата.
— Ти си негодник — казах аз на Аркаша. — Изигра родния си син. Бива си те. Повдига ми се от вас. Аз отивам в банята, а вие се омитайте оттук.
Минах покрай Лома, който беше забол очи в мен, а мутрата му изразяваше задоволство.
— Е, Ломе — казах нежно, побутвайки го с гърди. — Това твое дело ли беше?
Той се облиза, а Аркаша се разкрещя:
— Махай се оттук, махай се, докато не съм те убил!
Трябваше на всяка цена да намеря Дима. Но той изчезна. Пет пъти му се обаждах вкъщи, майка му вдигаше слушалката и казваше: „Дима го няма“. От ранна утрин стоях с колата си пред блока им и тичах да се обаждам по телефона. Той не излизаше оттам и, по думите на майка му, го нямаше вкъщи. Работата беше ясна — тя ме лъжеше. Теглих една майна на всичко и отидох в апартамента му. Майчицата отвори вратата, видя ме и облещи очи:
— Ах ти, безсрамнице!
Направих крачка напред и изкрещях:
— Къде е Дима?
— Няма го, замина.
— Лъжеш. Вкъщи си е.
— Веднага се махай оттук или ще извикам милиция.
— Извикай. Няма да се махна, докато не видя Дима.
И в този момент той се появи. Имаше вид на човек след дълго пиянство, очите му гледаха болезнено, лицето му беше бледо.
— Да вървим — казах аз и поех към изхода. Той тръгна след мен, а майка му — след него.
— Дима, не тръгвай с нея! — разкрещя се тя.
— Мамо, успокой се, ей сега ще се върна — отвърна й той.
Така ме тресеше, че зъбите ми направо тракаха. Слязохме на площадката между двата етажа и застанахме до прозореца. Въпреки всичко родителското тяло се появи.
— Мамо — помоли я Дима, — недей да вдигаш целия вход на крака. Ей сега ще се върна.
Тя не затвори вратата, защото явно подслушваше, проклетницата му с проклетница. Впрочем на мен изобщо не ми пукаше.
— Дима — разплаках се аз, — не ме изоставяй, моля те!
Той се извърна.
— Непременно ли трябваше да се държиш като курва?
— А какво можех да направя? Да започна да се търкалям в краката на баща ти, така ли? Няма да го огрее.
— Колко гадно е всичко — каза той и се намръщи, а аз подскочих, сякаш ме удари ток.
— Аз не съм те лъгала. Ти знаеше всичко още от самото начало.
— Знаех, но не знаех, че става дума за баща ми.
Мислите ми се объркаха. Трябваше да кажа нещо, да го убедя, да го накарам да тръгне с мен, но аз само го гледах с облещени очи и усещах как сърцето ми се къса на парчета. Протегнах ръка към него и му рекох:
— Дима.
Той отдръпна глава.
— Недей.
Втурнах се надолу по стълбите, като си мислех, че той ще хукне след мен, че ще ме повика… Но той не хукна и не ме повика. Изхвърчах през входа тъкмо когато чух как се затръшна вратата на неговия апартамент. Влязох в колата и се разплаках със сълзи, големи колкото грахови зърна. Отидох в службата на Таня, наревах се до насита, изчаках мъжът ми да иде в театъра и си тръгнах към къщи, за да си рева там.
Тъкмо се прибрах, когато на вратата се позвъни. Втурнах се презглава да отворя, защото си мислех, че това може да е Дима, но се оказа, че е Аркаша.
— Махай се оттук! — изкрещях му аз. — Махай се, подлецо, не искам да те виждам.
Седнах на дивана, зарових лице във възглавницата, а Аркаша се настани в краката ми и нежно занарежда:
— Ладенце, не плачи, радост моя. За какво ти е Дима, единственото му хубаво нещо е младостта. А пък аз толкова те обичам, чуваш ли, Ладенце? Знаеш ли какво ми е? Хайде да се сдобрим.
— Махай се, мерзавецо — разкрещях се аз, — повдига ми се от теб. Ще умра без Дима.