Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
Гълъбина беше наясно, че мъжете изпитват към нея смесица от смътен страх и неосъзнато почитание. Затова избягваха компанията й и почти никога не се навъртаха около къщата й. Единственият, който бе успял да се пребори с този типично мъжки комплекс, беше шефът на полицията Делийски. Преди четири години обаче, тъкмо когато бяха започнали да стават близки, в града ненадейно пристигна разглезена празноглава кукла, която освен че зае мястото на пенсиониралата се учителка по литература, веднага грабна умовете на мъжкото население. За съжаление, скоро стана ясно, че шефът на полицията също принадлежи към тази достойна за съжаление категория.
След бърз флирт, който не остана извън обсега на обществения интерес, една сутрин столичанката се събуди, окичена със званието „многоуважаемата госпожа Делийска“. Истината е, че даскалицата така и не успя да се порадва на тази чест. Няколко месеца по-късно напусна не само училището, но и къщата на началника. И се върна там, откъдето беше дошла.
Злите езици твърдяха, че причината за това скандално решение се криела в дългогодишната връзка на лейтенантшата с известен столичен художник. Колкото и да не го признаваше, госпожица Гъдева все още изпитваше тайно задоволство, когато съселяните подхранваха мълвата. В такива моменти Гълъбина имаше усещането, че съдбата великодушно й подава ръка. Но тя отказваше да я поеме, защото се чувстваше огорчена, обидена и унизена. Освен това, дълбоко в душата й се загнезди желанието да покаже на господин началника, че мъжете не са нищо друго, освен жалки безмозъчни същества, които човек с чиста съвест трябва да подритва, когато се изпречат на пътя му.
Тази сутрин Гълъбина се надигна от леглото по-рано от обикновено. През цялата нощ спа неспокойно, става няколко пъти да пие подсладена вода, накрая реши, че съзнанието й няма да издържи на този натиск. Беше безсмислено да блъска мислите си в бетонени стени. Знаеше прекрасно отговора. Вместо да й дари покой обаче, прозрението разстрои безмилостно душевния й мир.
В осем Гълъбина трябваше да се срещне отново с онова разглезено и необщително същество, което от първия миг на пристигането си в града предизвика объркване и смут. Резултатът от първата среща беше плачевен. Двамата не успяха да намерят общ език, нито да изпитат доверие един към друг. Гледаха се дълго и изпитателно, разговорът зацикляше на всяка фраза, а и онзи демонстрираше без притеснение презрението си. Днес обаче госпожица Гъдева беше намислила да му стъпи на врата.
Психоложката беше убедена, че нощта, прекарана в килията, е поизбистрила мозъка на хлапака. Четирите голи стени със сигурност го бяха направили по-сговорчив. Така че само след два часа щеше да накара онзи пикльо да проговори. Щеше да подходи към чужденеца строго, методично, и без капчица съчувствие.
Гълъбина среса набързо червеникавата си коса, грабна чантата и заключи вратата. Не биваше да изпуска автобуса в шест. Щеше да пристигне рано, но предстоящата среща я изпълваше с възбуда.
Тя се усмихна на отражението си в стъклото. Роко Рочели не беше просто поредният костелив орех в кариерата й. Той беше реваншът, за който Гълъбина Гъдева отдавна мечтаеше…
20
Бяха трима и не говореха. Въртяха се из кабинета като охранени мухи, сумтяха и се опитваха да гледат строго. Разлистваха с неохота купища досиета, хвърляха по едно око към екрана на компютъра и към обяд се натовариха на служебната тойота и потеглиха по мъртвия път. Освен усещането за досада, отнесоха със себе си и флаша с показанията на обвиняемия.
Делийски почувства как от гърба му се стовари премазваща тежест. Беше доволен, че не надникнаха в клетката. Хлапакът се въртеше из килията като диво животно. Адвокатът му все още не се беше появил.
Лейтенантът погледна часовника. Господата с навъсените физиономии не си направиха труда да отскочат дори до мястото на пожара. Не пожелаха да зърнат обгорената земя. Нито уважиха с присъствието си ритуала на погребението.
Делийски отвори широко прозореца и пое дълбока глътка въздух. Лъхна го мирис на окосена трева. Опелото мина набързо. На гробището отидоха само най-близките. Веднага след това той се изниза, уверявайки, че го чака неотложна работа. Истината е, че искаше да си спести сцените в дома на покойника. До този миг никой от кръга на семейството не попита къде се намира виновникът. Никой не се закани, никой не настоя за бърза справедливост. Всички знаеха, че има кой да се погрижи за това.
Лейтенантът разкопча горното копче на ризата. Налагаше се малкият да си признае. Нямаше защо да упорства. Гаврил също трябваше да се откаже от ролята на покровител. Приятелят му можеше да си навлече някоя беля, помагайки на злосторника да избяга от лапите на правосъдието.
Герасим Делийски затвори прозореца. Грабна ключа от колата и тресна вратата на кабинета. Не го свърташе между тези стени. Имаше нужда от чист въздух. Той настъпи газта и отпраши към селото. Гаврил му дължеше обяснение. И едва ли съществуваше по-подходящ момент да уредят тази сметка.