Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
— И сега какво? — попита той, опитвайки се да потисне гнева си.
От самото начало беше ясно, че новоизлюпеният благодетел няма и най-малка представа как бързо и повратно могат да се развият събитията. Затова мълчеше виновно и претегляше всяка дума.
— Ще ми кажеш подробностите, когато пристигна. Отвори вратата и вържи кучето — нареди Делийски и тресна слушалката.
Затърси панталона. Минаваше три. Утре в осем трябваше да е на бюрото си.
Напъха ризата и затегна колана. Мразеше късните обаждания. Мразеше непредвидените обрати. А в нощ като тази мразеше дори и приятелите си.
12
Стоеше на прага гол до кръста, бос, с кървясали очи и протрита от въжето длан. Взираше се в човека насреща, но съзнанието му отказваше да приеме фактите, с които го заливаше посетителят.
Всичко изглеждаше толкова объркано, нелогично, безсмислено. Сигурно съществуваха причини, които не знаеше. Последици, за които никога нямаше да научи. Сигурно всичко беше част от съня. И все пак човекът пред него изглеждаше напълно реален. Говореше тихо, жестикулираше и изглеждаше като неразделна част от действителността наоколо. Подбираше внимателно думите. Въпреки това смисълът на казаното оставяше белези в съзнанието както горещите въглени изгарят незащитената плът.
Колкото повече говореше онзи, толкова повече нещата се объркваха. Изведнъж, без предупреждение, без какъвто и да е знак, всичко започна да идва на мястото си. Усещането беше болезнено, но все пак преодолимо.
Дарко стисна юмруци. Ноктите проникнаха в разранената длан. Той блъсна вратата под носа на лейтенанта и се втурна в салона. Застана на крачка от омотания с въжето негодник. Протегна треперещите си ръце и заби пръсти в гърлото му.
Винаги беше изпитвал съжаление към несретниците. Към хората, изгубили верния път. Но в този миг можеше да се закълне, че за нищо на света не би проявил милост към убиеца на баща си.
13
Виковете долитаха от долния етаж. Бяха яростни, невъздържани, на моменти дори свирепи. Домакинът на къщата се изправи в леглото и опита да фокусира стрелките върху огромния стенен часовник.
Снощи пи повече, отколкото всеки друг път. Главата му се въртеше, краката отказваха да се подчиняват. Той нахлузи пантофи и заслиза по стръмната дървена стълба.
Гледката, която се разкри пред очите му, напомняше натрапчиво сцена от див уестърн. В центъра на помещението лежеше по корем омотан във въжета нещастник. Пленникът не помръдваше. Или се беше примирил със съдбата си, или просто беше изгубил желание да се съпротивлява.
Над него като лешояд кръжеше тъмна сянка. Мъчителят бе гол до кръста, бос, със стиснати юмруци и трескав поглед.
— Какво става тук? — Гласът прокънтя в тъмното помещение. Мъжът прекоси салона и дръпна завесите. Навън беше започнало да се развиделява.
Роко повдигна бавно покритото си с подутини лице. Благодетелят! Доведе го тук, за да го хвърли в ръцете на този палач. Младежът отпусна глава върху килима. Допирът изтръгна от гърдите му глухо стенание.
— Ще ми обясни ли някой какво става тук?
Роко забеляза как онзи, която цяло нощ издевателства над него, отстъпи назад. Виждаше само стъпалата му. Мъчителят направи още няколко крачки заднешком, спъна се в някаква табуретка, отвори вратата и хукна навън. Благодетелят се втурна след него. Роко остана сам.
Някъде над главата му заби часовник. Роко търпеливо отброи ударите. След три часа го чакаше среща с психоложката. Надяваше се дотогава някой да го освободи от въжетата. И самият той да успее да се измъкне от тази населена със зверове къща.
14
Погребението бе насрочено за десет сутринта. Делийски облече тъмен костюм, раирана вратовръзка и риза в наситен виолетов цвят. Огледа отражението си в огледалото и се запита дали облеклото му е достатъчно подходящо за случая. На опелото в черквата щяха да присъстват шепа хора. Семейството, роднини и неколцина съседи. Повечето от жителите на селото по това време на деня бяха на полето. Едва ли щяха да изоставят работата си, за да уважат церемонията.
Герасим Делийски хвърли последен поглед в огледалото, след това затърси ключовете. Беше изкарал тежка нощ. Настъпващият ден също се очертаваше да не е от леките.
Той заключи външната врата и се отправи към автомобила пред къщата. Към обяд щяха да се изсипят ония типове от столицата. Комисията по разследване на случая щеше да рови навсякъде. Да гледа под лупа всяка подробност. Преди това обаче се налагаше да погребе жертвата. Всъщност истинската причината, поради която се измъкваше от къщи преди да пропеят първи петли, беше върховната издънка в кариерата му. Петното в биографията му, което от днес нататък щеше да се размазва и да оставя грозни следи върху професионалната му чест.