Първото семейство

Той кимна пак и погледна купичката й.

— Овесените ядки не са ли малко воднисти? Съжалявам, но имаме само мляко на прах.

Уила стоеше залепила гръб за стената.

— Защо правиш това?

— Кое? Че те доведох тук ли?

— При тези обстоятелства какво друго бих могла да питам?

Куори се усмихна на желязната й логика.

— Чух, че си била умна.

— Къде са нашите? Попитах другия човек, но той не поиска да ми каже. Само сумтеше.

Куори извади носна кърпа и избърса челото си. Така скри изражението на дълбоко отвращение, появило се на лицето му.

— Защо носиш латексови ръкавици? — попита тя, втренчена в дланите му.

— Чувала ли си за екзема?

— Разбира се.

— Имам екзема и не искам да я предам на никой друг.

— Попитах те за семейството ми — настоя тя. — Добре ли са всички? Кажи ми!

— Добре са. Но ако съм престъпник, може и да те лъжа.

— Мразя те! — извика Уила.

— Не мога да те обвиня.

— Заради леля ми ли е? — попита тя неочаквано.

— Леля ти? — учуди се той невинно.

— Не се дръж с мен като с тъпачка. Джейн Кокс ми е леля. Чичо ми е президентът.

— Права си. Абсолютно права си.

— Е, заради него ли е?

— Няма да ти отговоря, съжалявам.

Уила вдигна ръкава на блузата си и показа лепенката близо до свивката на лакътя си.

— Тогава ми кажи какво е това.

— Сигурно си се порязала.

— Не. От убождане е.

Той погледна купичката и лъжицата й.

— Свърши ли?

— Заради чичо ми ли е? — тросна се момичето.

— Нека изясним нещо още сега, Уила. Не искам да пострадаш. Наистина наруших закона, като те доведох тук, но бих предпочел да те видя как излизаш през тази врата и си отиваш у дома невредима. Докато си тук обаче, ще е наистина добре, ако се опитаме да се разбираме, доколкото можем. Знам, че е трудно, но трябва да стане така. За мен ще е по-добре. — Погледна я съсредоточено. — И за теб също.

Взе купичката и лъжицата, вдигна ги към гърдите си и тръгна към вратата.

— Ще кажеш ли на мама и татко, че съм добре? — попита тя с по-мек тон.

Той се обърна.

— Разбира се.

Тази фраза втвърди нарастващия му гняв безкрайно.

След като той си тръгна, Уила седна на кушетката, сложена в единия ъгъл, и бавно огледа стаята. Беше говорила с мъжа смело, но не се чувстваше особено смела. Страхуваше се и искаше да види близките си. Свиваше и отпускаше тревожно длани. През ума й започнаха да се нижат един след друг кошмарни сценарии и сълзите потекоха по лицето й. Молеше се и разговаряше на глас с майка си и баща си. Каза на брат си и сестра си, че ги обича много, нищо че влизаха в стаята й, без да чукат, и ровеха в нещата й.

Избърса сълзите и опита да се съсредоточи. Не повярва на мъжа за ръкавиците и екземата, нито за убождането на ръката й. Беше убедена, че всичко е свързано с чичо й и леля й. Каква друга причина би могло да има? Иначе семейството й беше най-обикновено. Започна да се разхожда из стаята и да тананика тихичко. Често правеше така, когато се безпокоеше или се страхуваше.