Първото семейство
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Шон Кинг и Мишел Максуел #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Първото семейство». Краткое содержание книги:
Качи се отново в малкия си самолет, ускори по пистата и се издигна в небето. Полетя срещу лекия вятър, който духаше със скорост под пет възела в час.
Малко по-късно той върна лоста на дросела, спусна елероните и се понесе с термалните потоци надолу. Това беше трудната част — да кацне в другия си имот. Тук нямаше асфалтова писта, а само дълга затревена ивица, която беше изравнил и сега косеше редовно собственоръчно. Теренът беше твърд и равен, но страничните ветрове понякога бяха сериозно предизвикателство.
Челюстите му се стегнаха и силните му ръце стиснаха лоста, докато се снишаваше с изцяло спуснати задкрилки. Докосна земята, отскочи, пак я докосна и пак отскочи. Системата на окачване на малкия самолет се разтресе сериозно. Когато докосна земята за трети път, колелата останаха долепени и Куори натисна спирачката на предното колело.
Заедно със спуснатите задкрилки тя уби скоростта на самолета и той спря доста преди края на пистата.
Куори направи обратен завой. После изключи двигателя и слезе. Носеше раницата си и две триъгълни блокчета.
Подпря с тях колелата на леката машина, за да я застопори, после се заизкачва по осеяния с камъни склон на планината. Извади връзка ключове от джоба си и задрънча с тях, докато не намери онзи, който търсеше. Наведе се леко и отключи масивната дървена врата, която изглеждаше монтирана направо в склона. Беше скрита зад няколко големи камъка, които беше дотъркалял отпред.
Дядо му беше експлоатирал полезните изкопаеми в тази планина с десетилетия, или по-скоро екипът му от зле платени работници. Като дете Куори беше идвал тук със стареца по пътя, по който можеше да се минава до предния ден, когато той го прекъсна. По този път вървяха пълните самосвали, когато рудникът действаше, а самият Куори беше докарал по него с камион всичко, което му бе необходимо тук. Не би могъл да го побере в малкия самолет.
Преди да стане рудник обаче, планинският масив имаше и друга история. С времето поради ерозивната сила на водата и други геологически фактори в него се бяха оформили пещерни кухини. Дълго преди да започне всякакъв въгледобив, в тях бяха умирали бавно и ужасяващо войници на Съюза, пленени по време на Гражданската война. Без въздух и без слънце, плътта им се отделяла от костите и те се превръщали в скелети още приживе.
Сега в шахтите имаше осветление, но Куори не го използваше без нужда. Захранваше се с генератор, а горивото беше скъпо. За да вижда, използваше старо фенерче с батерии. Всъщност беше същото, с което баща му някога беше преследвал нощем „самозабравили се“ негри — както ги наричаше той — из блатата на Алабама. Като дете беше виждал баща си да се връща у дома посред нощ, опиянен от това, което са направили той и другарите му по омраза. Понякога по ръцете и ръкавите му все още имаше кръв от жертвите му. Кискаше се, докато сърбаше уиски и тържествуваше перверзно заради това, което си мислеше, че е постигнал, убивайки хора, които не приличат на него.
— Старо, болно от омраза копеле! — процеди през зъби Куори. Ненавиждаше баща си за всичките нещастия, които бе причинил, но не дотолкова, че да изхвърли старото му фенерче. Когато нямаш много, пазиш каквото имаш.
Отвори друга врата, монтирана в скалата, отстрани на една от главните галерии. Свали фенер с батерия от някакъв рафт, запали го и го сложи на масата в средата на помещението. Огледа се, доволен от работата си. Сам беше обковал скалите с рамки от летви и сам беше наковал отгоре дървените плоскости. Стените бяха гладки и боядисани в светлосиньо. Беше взел всички материали безплатно от негов приятел строител, на когото бяха останали в излишък и нямаше къде да ги съхранява. Зад стените бяха каменните недра на планината, ала всеки, който попаднеше тук, би помислил, че е най-обикновена стая в някоя къща някъде си. Това беше идеята.
Отиде до стола с права облегалка и огледа жената, отпуснала се на него. Главата й беше увиснала на рамото. Спеше. Бутна я по ръката, но тя не реагира. Това нямаше да продължи дълго.
Нави ръкава й, извади от раницата си стерилна спринцовка и я заби малко над лакътя й. Това я събуди. Очите й се отвориха и бавно се фокусираха. Когато спряха на него, тя понечи да отвори уста, за да изпищи, но лепенката върху устните й попречи.