Първото семейство

— Означава „изгубено племе“. Нашите хора си тръгнали оттук преди много време на две групи. Първата група оставяла знаци, за да я следва втората. Само че покрай река Мисисипи всички знаци от първата група изчезнали. Втората група продължила напред и след време попаднала на хора, които не говорели нашия език. Нашите хора обяснили на онези, че са се загубили. А на нашия език, „коасаи“ значи „ние сме изгубени“. Тогава записали, че моите хора били коасати, което значи изгубени хора.

Куори, който беше слушал историята десетки пъти, се обади:

— Фред, да си говорим честно, в някои отношения всички ние сме изгубени.

След около час, когато слънцето започна да припича и да изпълва навеса с нажежен въздух, Куори стана, изтупа панталоните си от прахоляка, докосна шапката си за довиждане и обеща скоро да намине отново. И да донесе бутилка уиски, мамули царевица и кошница ябълки. И цигари. Индианците не можеха да си ги позволят, но предпочитаха купените от магазина цигари пред свитите на ръка.

Фред го погледна. Лицето му беше още по-сбръчкано и загрубяло от лицето на Куори. Измъкна от устата си ръчно свитата цигара и след продължителен пристъп на кашлица каза:

— Следващия път донеси от онези, без филтър, Сам. Имат по-хубав вкус.

— Добре, Фред.

Куори продължи нататък по черните пътища, набраздени с толкова дълбоки коловози, че пикапът му се люшкаше вляво и вдясно като побеснял. Не обръщаше внимание. Това беше животът му.

Пътят свърши.

Там беше малката къща. Никой не живееше в нея, поне не още, но дори и да живееше, не би издържал дълго на такова място. Всъщност това беше само една стая с покрив.

Куори се огледа в четирите посоки на компаса, но не видя друго, освен пръст и дървета. И, разбира се, късче от небето на Алабама; според него то беше най-красивото небе, което може да се види някъде. Определено по-хубаво от онова в Югоизточна Азия, но тогава хоризонтът винаги беше разкъсван от зенитния огън, насочен към самия него и неговия „Фантом И“ на американските военновъздушни сили.

Отиде до къщичката и се качи на верандата. Беше я построил сам. Не беше на територията на „Атли“. Намираше се на няколко километра от плантацията, на земя, купена от дядо му преди седемдесет години, на която никой никога не беше направил каквото и да било — и с право. Беше по средата на пустошта, което за целите на Куори беше чудесно. Мислеше си, че дядо му трябва да е бил пиян, когато е купувал парцела, а старецът пиеше доста.

Постройката беше двайсетина квадратни метра, но беше достатъчно голяма за целите му. Единствената врата беше стандартна, широка деветдесет сантиметра, съвсем гладка и с обикновени месингови панти. Отключи я, но не влезе веднага.