Сянката на вятъра

6

Дълбокият, безпаметен сън, както и перспективата да видя отново Клара същия следобед ме убедиха, че видението е било просто случайност. Може би този неочакван, трескав изблик на въображението бе само предзнаменование за обещания и жадуван растеж, който според всичките ни съседки щеше да ме превърне в мъж — ако не преуспял, то поне хубавец. Точно в седем, натъкмен с най-хубавите си дрехи и ухаещ на одеколон „Варон Денди“, който бях взел назаем от баща си, пристигнах в дома на дон Густаво Барсело, готов да дебютирам като домашен четец и салонна напаст. Книжарят и племенницата му споделяха разкошен апартамент на Пласа Реал. Една прислужница с униформа, боне и каменно изражение на легионер ми отвори вратата с театрален реверанс.

— Вие трябва да сте малкият господин Даниел — рече тя. — Аз съм Бернарда, на вашите услуги.

Бернарда говореше с престорено церемониален тон и силен акцент, който издаваше, че е от Касерес10. Тържествено и с куп официалности тя ме поведе през разкошния дом на семейство Барсело. Апартаментът заемаше първия етаж от сградата и описваше по цялото й протежение кръг от галерии, зали и коридори, които на мен, привикналия към скромната ни семейна квартира на улица „Санта Ана“, ми се сториха като миниатюрно копие на двореца Ескориал. Виждаше се, че освен книги, старопечатни издания и всевъзможни библиографски тайни дон Густаво колекционира и статуи, картини и олтарни украшения, да не говорим за пищната фауна и флора. Вървях след Бернарда из една галерия, преливаща от изобилна растителност и тропически видове, която представляваше същинска оранжерия. Прашна златиста светлина се процеждаше през прозорците на галерията, а във въздуха се носеха провлачените тонове на едно пиано, вяли и някак беззащитни. Бернарда си проправяше път сред гъсталака, размахвайки своите ръце на пристанищен хамалин, сякаш бяха мачете. Следвах я по петите, като изучавах обстановката и отчитах присъствието на половин дузина котки и два папагала какаду с крещящо ярки цветове и енциклопедичен размер, които Барсело — както ми обясни прислужницата — бил кръстил съответно „Ортега“ и „Гасет“. Клара ме очакваше в една всекидневна от другата страна на тази гора, която гледаше към площада. Облечена в ефирна памучна рокля с тюркоазен цвят, обектът на моите неясни въжделения свиреше на пиано под бледата светлина, която се процеждаше през кръглото прозорче. Клара свиреше лошо, нямаше чувство за ритъм и бъркаше половината ноти, ала за мен нейната серенада звучеше великолепно и като я гледах така, седнала с изправен гръб пред клавиатурата, с едва доловима усмивка и сведена встрани глава, сякаш съзирах небесно видение. Тъкмо щях да се покашлям, за да обявя присъствието си, когато ароматът на „Варон Денди“ ме издаде. Клара отведнъж прекъсна своя концерт и една засрамена усмивка обагри лицето й.