Сянката на вятъра

— Би трябвало да излизаш с приятели на твоята възраст, като Томас Агилар, дето съвсем си го забравил, пък е чудесно момче — а не с жена, която вече е на години да се задоми.

— Не е ли все едно на каква възраст сме с нея, щом сме само добри приятели?

Най-силно ме заболя от намека за Томас, защото беше самата истина. Месеци наред не бях излизал с него, а преди бяхме неразделни. Баща ми ме изгледа с укор.

— Даниел, ти нищо не знаеш за жените, а тази си играе с теб като котка с канарче.

— Ти си тоя, дето нищо не знае за жените — обидено отвръщах аз. — Още по-малко пък за Клара.

Нашите разговори по тази тема рядко отиваха по-далеч от размяна на упреци и погледи. Когато не бях на училище или при Клара, посвещавах цялото си време да помагам на баща ми в книжарницата. Подреждах склада в задното помещение, разнасях поръчки или обслужвах редовните клиенти. Баща ми се оплакваше, че не влагам в работата нито сърцето, нито ума си. Аз на свой ред отвръщах, че целият ми живот преминава в дюкяна и хич не ми е ясно от какво се оплаква. През безброй безсънни нощи си припомнях онази близост, онзи малък свят, който двамата споделяхме в годините след смъртта на майка ми, годините, посветени на писалката на Виктор Юго и месинговите локомотивчета. Припомнях си ги като години на покой и тъга, един свят, който полека се стопяваше, който бе започнал да чезне още от онова утро, когато попаднах в Гробището на забравените книги. Един ден баща ми откри, че съм подарил книгата на Каракс на Клара и много се разгневи.

— Разочарова ме, Даниел — рече той. — Когато те заведох на онова тайно място, ти обясних, че книгата, която ще избереш, е нещо специално, че ще трябва да я приемеш и да носиш отговорност за нея.

— Тогава бях на десет години, тате, и онова си беше детска игра.

Баща ми ме погледна така, сякаш го бях пробол с нож.

— А сега си на четиринайсет и не стига, че си оставаш дете, ами на всичкото отгоре си дете, което се мисли за мъж. Много неприятности ще те сполетят в тоя живот, Даниел, и то твърде скоро.

Е в ония дни ми се щеше да вярвам, че баща ми страда, задето прекарвам толкова време със семейство Барсело. Книжарят и племенницата му живееха в разкош, който баща ми не би могъл и да помирише. Мислех си, че му е неприятно майчинското отношение на прислужницата на дон Густаво към мен; навярно се чувстваше наскърбен, задето аз допускам, че е възможно някой да изпълнява ролята на майка ми. Понякога, докато крачех из задната стая, увивайки пакети или приготвяйки някоя пратка, дочувах как някой клиент се шегува с баща ми.