Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Все още си е тук — смаяно казвах аз.
— Чака те — отвръщаше баща ми. — Знае, че някой ден ще бъде твоя и че ще напишеш шедьовър с нея.
— Искам да напиша писмо на мама. За да не се чувства сама.
Баща ми ме изгледа, без да мигне.
— Майка ти не е сама, Даниел. Тя е заедно с Бог. И с нас, макар че не можем да я видим.
Същата теория ми бе изложил в училище и отец Висенте, йезуит ветеран, който с лекота обясняваше всички загадки на вселената — от грамофона до зъбобола — като цитираше евангелието на свети Матей. Все пак от устата на баща ми тези думи прозвучаха съвсем неубедително.
— А на Бог за какво му е притрябвала мама?
— Не зная. Ако някой ден го видим, ще го питаме.
С времето изоставих идеята за писмото и реших, че — щом така и така съм се наканил — ще е по-практично да започна с шедьовъра. По липса на подходящата за целта писалка баща ми ми даде един молив „Щедлер“ № 2, с който се залових да драскам в една тетрадка. Моята история някак случайно се въртеше около великолепна писалка, която удивително напомняше онази от магазина и на всичкото отгоре беше омагьосана. По-конкретно, писалката бе обладана от изтерзаната душа на предишния си собственик — автор на романи, умрял от глад и студ. Попадайки в ръцете на един ученик, тя упорито се опитваше да излее на хартия последната творба, която писателят не бе успял да завърши приживе. Не зная откъде се взе тази идея и дали не я заимствах отнякъде, ала със сигурност по-късно никога не ми хрумна нещо подобно. При все това, опитите ми да й придам словесна форма завършиха катастрофално. Едно творческо безсилие бе поразило моя синтаксис, а метафоричните ми изблици все ми напомняха онези от рекламите на пяна за крака, които бях свикнал да чета по трамвайните спирки. За тези неуспехи винях молива и горещо желаех писалката, която навярно щеше да ме превърне в същински майстор. Баща ми следеше моя неравен напредък със смесица от гордост и загриженост.
— Как върви твоята история, Даниел?
— Не зная. Предполагам, че ако имах онази писалка, всичко щеше да бъде различно.
Според баща ми такова заключение можеше да хрумне само на един изгряващ литератор.
— Ти работи все така, пък аз ще ти я купя, още преди да завършиш първото си произведение.
— Обещаваш ли?
В отговор винаги получавах усмивка. За късмет на баща ми литературните ми стремления бързо се изпариха, заточени в областта на реториката. За това допринесе откритието на механичните играчки и всевъзможните месингови джунджурии, които можеха да се намерят на пазара Лос Енкантес на цени, по-съзвучни с нашите финанси. Детската преданост е невярна и капризна любима, тъй че скоро аз имах очи само за конструктори и кораби, задвижвани с пружина. Повече не поисках от баща си да ме заведе на гости на писалката на Виктор Юго, а и той престана да отваря дума за нея. Онзи свят сякаш се бе изпарил за мен, ала дълго време образът, който имах за баща си, а все още пазя и днес, бе образът на оня слаб мъж със стар костюм, твърде голям за него, и с шапка, купена на старо на улица „Кондал“ за седем песети; мъж, който не можеше да си позволи да подари на сина си една проклета писалка — напълно безполезна, но сякаш изпълнена с огромно значение вещ. Онази нощ, когато се прибрах от „Атенео“, го заварих да ме чака в трапезарията, а на лицето му бе изписано обичайното изражение на провал и копнеж.
— Вече си мислех, че си се загубил — рече той. — Обади се Томас Агилар. Каза, че сте имали уговорка да се видите. Да не би да си забравил?
— Не, ама тоя Барсело не спира да дърдори — отвърнах аз с кимване. — Просто не знаех как да се отърва от него.
— Добър човек е, но е малко досаден. Сигурно си огладнял. Мерседитас ни е донесла малко от супата, която е приготвила за майка си. Това момиче е цяло съкровище.
Седнахме на масата да пробваме подаянието на Мерседитас, дъщерята на съседката от третия етаж. По всеобщо мнение тя минаваше за монахиня и светица, но аз неведнъж я бях виждал да задушава с целувки един моряк със сръчни ръце, който понякога я изпращаше до входа.
— Тая вечер изглеждаш много умислен — рече баща ми, опитвайки се да завърже разговор.
— Сигурно от влагата, която разширява мозъка. Така твърди Барсело.