Сянката на вятъра

Разделихме си супата, бульон от разни остатъци със залъци хляб, докато край нас се носеше досадното ромолене на радиосериалите, което се процеждаше през отворените прозорци на църковния площад.

— Е, как мина срещата с дон Густаво?

— Запознах се с племенницата му Клара.

— Коя, сляпата ли? Казват, че била красавица.

— Е, не зная. Не обръщам внимание на такива работи.

— Толкова по-добре за теб.

— Казах им, че може би ще се отбия утре покрай тях, като си тръгна от училище — да й прочета нещо, че е много самотна, горкичката. Ако ми разрешиш де.

Баща ми ме погледна изпод вежди, сякаш се чудеше дали той остарява преждевременно, или пък аз раста прекалено бързо. Реших да сменя темата, но не ми хрумна друго освен онова, което ме гризеше отвътре.

— Вярно ли е, че през войната са отвеждали хора в крепостта Монжуик и повече никой не ги е виждал?

Баща ми пресуши лъжицата супа, без да трепне, и ме изгледа внимателно, а беглата усмивка, която играеше по устните му, се стопи.

— Кой ти каза това? Барсело ли?

— Не. Томас Агилар, който понякога разказва разни истории в училище.

Баща ми бавно кимна.

— По време на война стават неща, които много трудно могат да се обяснят, Даниел. Често и аз самият не разбирам какво означават всъщност. Понякога е най-добре да оставим нещата така, както са.

Той въздъхна и неохотно засърба супата си. Наблюдавах го безмълвно.

— Преди смъртта си майка ти ме накара да обещая, че никога няма да ти говоря за войната, че ще се погрижа да не си спомняш нищо от онова, което се случи.

Не знаех какво да отговоря. Баща ми извърна очи, сякаш търсеше нещо във въздуха — погледи или мълчания, или може би дори майка ми, за да потвърди думите му.

— Понякога си мисля, че съм сбъркал, като съм взел присърце молбата й. Не зная.

— Все едно, татко…

— Не, не е все едно, Даниел. След една война нищо вече не е същото. Да, вярно е, че много хора влязоха в онази крепост и повече не излязоха оттам.

Погледите ни се срещнаха за миг. След малко баща ми стана и се оттегли в стаята си, ранен от мълчанието. Вдигнах съдовете и ги сложих в малката мраморна кухненска мивка, за да ги измия. Когато се върнах във всекидневната, загасих лампата и седнах в старото кресло на баща ми. Диханието на улицата раздвижваше завесите. Не ми се спеше и нямах никакво желание да се насилвам да заспя. Излязох на балкона и се надвесих да погледна мъглявата светлина, която се лееше от фенерите на Пуерта дел Анхел. Един неподвижен силует се изрязваше сред сенките, проснати на уличния паваж. Цигарата му примигваше със слабо кехлибарено огънче, което се отразяваше в очите му. Носеше тъмни дрехи, едната му ръка бе пъхната в джоба на сакото, другата държеше цигарата, която тъчеше около профила му паяжина от синкав дим. Наблюдаваше ме мълчаливо, лицето му, което беше точно срещу светлината на уличните лампи, оставаше скрито. Постоя така почти цяла минута, пушейки нехайно, с поглед, прикован в моя. Сетне, щом чу камбаните на катедралата, отброяващи полунощ, силуетът леко кимна с глава — поздрав, зад който интуитивно долових една усмивка, невидима за мен. Искаше ми се да му отговоря, но сякаш бях парализиран. Мъжът се обърна и го видях да се отдалечава с леко накуцване. Ако това се бе случило друга нощ, едва ли щях да се впечатля от присъствието на непознатия, ала сега, щом се скри от погледа ми в мъглата, по челото ми изби студена пот и дъхът ми секна. Бях прочел абсолютно същото описание на тази сцена в „Сянката на вятъра“. Там главният герой всяка нощ се надвесваше от балкона точно в полунощ и откриваше, че някакъв непознат го наблюдава от сенките, пушейки нехайно. Лицето му винаги бе забулено в мрак и само очите му пронизваха нощната тъма, пламтящи като жарава. Непознатият оставаше така за миг, пъхнал дясната си ръка в джоба на черното си сако, и след малко се отдалечаваше с накуцване. В сцената, която току-що бях наблюдавал, той можеше да бъде кой да е среднощен скитник, фигура без лице или име. В романа на Каракс обаче този непознат беше дяволът.