Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Семпере, трябва да си потърсите някое добро момиче, че сега е пълно с вдовички, които ловят око и са още в разцвета си, нали ме разбирате. С една добра жена ще ви се подреди животът, приятелю, и двайсет години ще ви се смъкнат от плещите. Ех, какво ли не могат да сторят две гърди…
Баща ми никога не отвръщаше на тези намеци, ала на мен те ми изглеждаха все по-смислени. Веднъж, по време на една от вечерите ни, които се бяха превърнали в двубои от мълчания и откраднати погледи, реших да повдигна темата. Мислех си, че ако предложението дойде от мен, това би улеснило нещата. Баща ми имаше хубава външност, беше спретнат и поддържан, и аз знаех, че не една жена в квартала го гледа с добро око.
— Много ти беше лесно на теб да намериш заместница на майка си — отвърна той с горчивина. — За мен обаче не съществува такава и нямам никакъв интерес да я търся.
С течение на времето намеците на баща ми и на Бернарда, че даже и на Барсело, започнаха да ми правят впечатление. Нещо вътре в мен ми подсказваше, че съм поел по път, който не води доникъде, че не мога да очаквам Клара да види у мен нещо повече от момче, с десет години по-младо от нея. Чувствах, че с всеки изминал ден ми става все по-трудно да стоя край нея, да понасям докосването на ръцете й или да я водя под ръка, когато се разхождахме. Стигна се дотам, че самата й близост се превърна в източник на едва ли не физическа болка. Това обстоятелство не убягваше на никого, най-малко пък на Клара.
— Даниел, май трябва да поговорим — казваше тя. — Мисля, че не постъпих добре с теб…
Никога не я оставях да довърши тези фрази. Излизах от стаята под някакъв предлог и побягвах. Имаше дни, в които ми се струваше, че съм се впуснал в едно невъзможно надбягване с календара. Боях се, че илюзорният свят, който бях изградил около Клара, отива към своя край. Тогава още нямах представа, че проблемите ми едва са започнали.
Сиромашка работа
1950
7
На шестнайсетия ми рожден ден ми хрумна най-лошата от всички злополучни идеи, които бях раждал през краткия си живот. На своя отговорност реших да организирам празнична вечеря и да поканя Барсело, Бернарда и Клара — нещо, което според баща ми беше грешка.
— Това си е моят рожден ден — неумолимо отвърнах аз. — През всички останали дни от годината работя за теб. Угоди ми поне веднъж.
— Прави каквото искаш.
Месеците, които предхождаха това събитие, се оказаха най-обърканият период от моето странно приятелство с Клара. Вече почти не й четях. Тя системно отбягваше всеки повод, при който би могла да остане насаме с мен. При всяко мое посещение присъстваше и чичо й, преструвайки се, че чете вестник, или пък Бернарда се материализираше някъде на заден план и оттам, докато уж шеташе, ме наблюдаваше крадешком. Друг път компания ни правеха една или няколко от приятелките на Клара. Наричах ги Сестрите Анасонлийки; винаги скромно вчесани и с непорочна външност, те патрулираха край Клара с требник в ръка и с полицейски поглед, който недвусмислено ми показваше, че съм излишен, че моето присъствие срами и Клара, и света. Но най-лош от всички несъмнено бе маестро Нери, чиято злополучна симфония си оставаше все така незавършена. Той бе конте, рожба на снобския квартал Сан Хервасио, и при всичките си усилия да прилича на Моцарт, с обилния си брилянтин ми напомняше по-скоро Карлос Гардел15. Единствената дарба, която откривах у него, бе подлизурството. Подмазваше се на дон Густаво без капка достойнство или приличие, а с Бернарда флиртуваше в кухнята, като я разсмиваше с нелепите си подаръци — кесии със захаросани бадеми и пощипвания по задника. С две думи, смъртно го ненавиждах. Антипатията беше взаимна. Нери вечно изникваше отнякъде със своите партитури и нагло държане, гледаше ме, сякаш бях жалък юнга, и подмяташе всевъзможни забележки в мое присъствие.
— Хей, дете, не е ли време да идеш да си напишеш домашните?
— Ами за вас, маестро, не е ли време да си довършите симфонията?
В крайна сметка всички заедно взимаха връх над мен и аз си отивах унил и сразен. Щеше ми се да имам красноречието на дон Густаво, за да поставя оня надут пуяк на мястото му.
15
Карлос Гардел (1890–1935) — аржентински певец, композитор и актьор, един от най-популярните изпълнители на танго. — Бел.прев.