Сянката на вятъра

— Ако искате, и аз бих могъл да ви чета — загатнах услужливо, ала тозчас се разкаях за дързостта си, убеден, че за Клара моята компания сигурно би била обременителна, ако не и направо смехотворна.

— Благодаря, Даниел — отвърна тя. — Ще ми бъде много приятно.

— Когато пожелаете.

Тя бавно кимна, като ме търсеше с усмивката си.

— За жалост, онзи екземпляр от „Червената къща“ не остана у мен — рече. — Мосю Рокфор не пожела да се раздели с него. Бих могла да се опитам да ти разкажа сюжета, ала то ще е все едно да опиша една катедрала като купчина камъни, които завършват със заострен връх.

— Сигурен съм, че бихте го разказали много по-добре от това — смотолевих аз.

Жените притежават безпогрешен инстинкт, който им подсказва кога един мъж се е влюбил безнадеждно в тях, особено ако въпросният индивид от мъжки пол е непълнолетен и глупав до немай-къде. Аз отговарях на всички изисквания, за да бъда пратен по дяволите от Клара Барсело. Все пак предпочетох да вярвам, че липсата й на зрение ми гарантира известна сигурност и че моето престъпление, моето безусловно и трогателно обожание към една жена, която по възраст, ум и ръст бе два пъти колкото мен, някак си ще остане в сянка. Запитах се какво ли би могла да види тя у мен, за да ми предложи приятелството си, освен може би едно свое бледо отражение, ехо от самота и загуба. В моите ученически блянове винаги щяхме да бъдем двама бегълци, яхнали гърба на една книга, склонни да се спасяват чрез измислени светове и сънища от втора ръка.