Златото на Кивира

— Здрасти! — рече тя. — Вие ли сте Питър Холройд?

Той кимна с глава. Обзе го паника. Това не беше мухлясалата научна работничка, която очакваше: тази жена бе очарователна.

— Аз съм Нора Кели — протегна ръка тя.

Холройд се поколеба за миг. После остави книгата и се ръкува. Пръстите й бяха студени и неочаквано силни.

— Извинете ме за настойчивостта. Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

Той се опита да се усмихне.

— Хм, вашата история ме заинтригува. Но не бяхте много конкретна. Ще ми се да науча повече за този изчезнал град в пустинята.

— Боя се, че засега не мога да конкретизирам повече. Сам разбирате необходимостта от секретност.

— Ами тогава не съм сигурен, че ще мога да ви помогна — отвърна Холройд. — Вече ви казах по телефона. Всички молби трябва да минат през моя шеф. — Той се поколеба. — Съгласих се да се срещнем само за да науча нещо повече.

— Вашият шеф трябва да е доктор Уоткинс. Да, разговарях и с него. Много мил човек. Че и скромен. Тъкмо това ми харесва у мъжете. Жалко че не можа да ми отдели повече от девет секунди.

Холройд се разсмя, после си наложи да спре.

— Та каква сте в института? — като се разшава на мястото си, попита той.

— Главен асистент.

— Главен асистент — повтори Холройд. — Вие ли ръководите експедицията? Или има още някой?

Жената проницателно го погледна.

— Аз съм горе-долу на същото равнище като вас. Доста ниско на тотемния стълб. Не управлявам сама съдбата си. Това — потупа чантата си тя — може да промени положението.

Холройд не беше сигурен дали да се почувства обиден.

— И за кога точно ви трябват данните? Бих могъл да ускоря нещата, ако директорът на института лично се свърже с моя шеф — големите имена винаги го впечатляват. — Той мислено се изруга, че говори презрително за началника си. Не се знаеше кога може да ти се отрази нещо такова, а Уоткинс никога не прощаваше.

Нора се наведе към него.

— Трябва да ви призная нещо, господин Холройд. В момента не работя с пълната подкрепа на института. Истината е, че ръководството изобщо няма да обсъди въпроса за организиране на експедиция за откриването на този град, преди да им представя доказателство. Затова имам нужда от вашата помощ.

— Защо толкова искате да откриете този град?

— Защото това ще е най-голямото археологическо откритие на нашето време.

— Откъде знаете?

Ал се появи с две огромни парчета пица, плътно покрити с аншоа, и ги поднесе под носа на Холройд. Разнесе се възсолено ухание.

— Не над чантата! — възкликна жената.

Сепнат от неочаквания заповеден тон, Ал остави пицата на съседната маса и заотстъпва назад с многословни извинения.

— И ми донесете леден чай, моля! — извика след него тя и отново се обърна към Холройд. — Виж, Питър — нали може да те наричам Питър? — не съм изминала целия този път дотук, за да ти губя времето за някакъв глупав археологически обект. — Нора Кели се наведе още по-близо към него и той усети полъх на шампоан. — Да си чувал за Коронадо, испанския изследовател? Той дошъл в Югозапада през хиляда петстотин и четирийсета в търсене на Седемте златни града. Няколко години преди това на север бил заминал един монах, за да спасява езически души, и се завърнал с огромен пробит изумруд и разкази за изчезнали градове. Но когато лично отишъл на север, Коронадо открил само кирпичените пуеблоси на индианските племена в Ню Мексико и никакво злато и богатства. Обаче на едно място, наречено Чикуйе, индианците му разказали за жречески град на име Кивира, където се хранели от златни чинии и пиели от златни бокали. Естествено, това подлудило Коронадо и хората му.