Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
— Карах един стар мръсен мотор на баща ми из ранчото. Един-два пъти съм карала мотора на брат ми, преди да го разбие на шосе шейсет и шест.
Нора пак се обърна към прозореца. Видя няколко изключително странни наглед растения: черно, тъмночервено, бъркотия от висящи стъбла и цветове. „Те са единствените, които обичат жегата“ — помисли си тя.
Вниманието й привлече малко растение с тъмнолилави цветчета.
— Ей, какво е това? — любопитно се пресегна археоложката.
Холройд вдигна поглед и изпусна пликовете.
— Не пипай! — извика той и Нора рязко дръпна ръка.
— Това е беладона — каза Холройд и се наведе да събере писмата. — Смъртоносна е.
— Майтапиш се. Ами това? — Тя посочи съседното растение, малко цвете с екзотични тъмночервени бодли.
— Самакитка. Съдържа аконитин, който е страшна отрова. В онова сандъче са трите най-смъртоносни гъби на континента. А в саксията на пер…
— Схванах картинката. — Нора извърна поглед от гъбите и отново огледа голата стая. — Врагове ли имаш?
Холройд хвърли пощата в кошчето за боклук и се засмя. Зелените му очи внезапно отразиха светлината.
— Някои хора събират марки. Аз събирам ботанически отрови.
Нора го последва в кухнята — тясно помещение с почти също толкова малко мебели като останалата част от апартамента. Голямата дървена маса бе плътно притисната към стария хладилник, а върху нея имаше клавиатура, мишка с три бутона и огромен монитор, най-големия, който някога бе виждала.
Холройд се усмихна на оценяващия й поглед.
— Готин монитор, а? Същия като в лабораторията. Преди няколко години Уоткинс купи такива за целия си екип. Шефът смята, че човек, който работи при него, не може да има личен живот. И е прав, поне що се отнася до мен. — Той я погледна.
Нора замислено повдигна вежди.
— Значи и без това си носиш работа вкъщи…
Когато схвана намека й, усмивката му се стопи.
— Само неща, които не са секретни — отвърна той, бръкна в смачкан сак и извади диск за многократен запис. — Това, което ти поиска, не спада точно към тази категория.
— Може ли да попитам как го направи?
— Сутринта приех необработените данни и направих второ копие на диска. Винаги нося по няколко диска в раницата си, никой нямаше да разбере разликата. — Той размаха диска, който проблесна на слабата светлина и хвърли цветни отблясъци. — Ако имаш нужния пропуск, няма проблем да откраднеш информация. Естествено, ако те хванат, наказанията са много по-тежки. Много по-тежки. — Холройд сбърчи лице.
— Ясно. Благодаря ти, Питър.
Той я погледна.
— Знаеше, че ще ти помогна, нали? Още преди да си тръгнеш от пицарията.
Нора отвърна на погледа му. Имаше право — още щом бе описал как може да се добере до информацията, тя беше разбрала, че ще се съгласи. Но не искаше да наранява гордостта му.
— Надявах се — отвърна археоложката. — Но не бях съвсем сигурна, докато не ми се обади на другата сутрин. И просто нямам думи да ти благодаря.
Забеляза, че Холройд се изчервява. Той бързо се обърна с гръб към нея и отвори вратата на хладилника. Вътре Нора видя две кутии безалкохолна бира, няколко бутилки сок и голям компютърен процесор. Когато се вгледа по-внимателно, тя установи, че компютърът е свързан с монитора с кабели, минаващи през уплътнена дупчица в задната стена на хладилника.
— Тук е много горещо — каза Холройд, след като вкара диска в специалното гнездо и затвори вратата на хладилника. — Сложи картата ей там.
Нора започна да разгъва картата.
— Нали разбираш, че няма да е като по цял ден да обработваш числа в лаборатория с климатик? — попита тя. — При малки експедиции като тази всеки върши работа за по двама-трима души. Ти ще си асистент по сканирането. Само че на археологически разкопки никой не те нарича „асистент“. Викат ти „копач“. При това основателно.
Холройд запремигва.
— Да не би да се опитваш да ме разубедиш?
— Само искам да съм сигурна, че разбираш в какво се забъркваш.
— Ти видя какви книги чета. Знам, че няма да е спокоен излет. Тъкмо това е предизвикателството, нали? — Той седна до дървената маса и притегли клавиатурата към себе си. — Като ти донесох тези данни, рискувах да ме пратят в затвора. Да не мислиш, че ме е страх от малко копане?
Нора се усмихна.