Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
— Ще ви помоля да ми отделите няколко минути — бързо каза Нора. — Работим по проект в Югоизточна Юта, търсим древни пътища на анасазите. Възможно ли е…
— Нямаме радарно покритие в този район — прекъсна я Уоткинс.
Тя пое дъх дълбоко.
— Има ли начин да си сътрудничим за осигуряването на радарно покритие? Разбирате ли…
— Не, няма никакъв начин — с носов от растящо раздразнение глас заяви Уоткинс. — Имам километричен списък с хора, които чакат за радарно покритие: геолози, тропически биолози, агрономи, каквито искате.
— Разбирам — като се опитваше да говори спокойно, отвърна Нора. — А какъв е редът за подаване на молба за такова покритие?
— Ангажирани сме за две години напред. И съм прекалено зает, за да го обсъждаме. Както сигурно знаете, в момента совалката „Рипъблик“ е в орбита.
— Въпросът е много важен, доктор Уоткинс. Според нас…
— Всичко е важно. Моля да ме извините. Пишете ни, ако искате да подадете молба.
— На какъв ад… — Нора замълча, когато чу сигнала отсреща. — Арогантен кретен! Радвам се, че брат ми е изчукал гаджето ти! — Тя затръшна слушалката.
После се замисли, загледана в телефона. Вътрешният на доктор Уоткинс бе 2330.
Нора бавно се пресегна и решително набра извънградски номер.
— Да — след малко каза тя. — Дайте ми вътрешен двайсет и три трийсет и едно, моля.
6.
Питър Холройд с тежка въздишка се настани на старата седалка, премести десния лост и с крак запали двигателя. Той изчака мотоциклета да загрее, после превключи на първа, излезе от комплекса, вля се в движението по Калифорния Булевард и пое на запад към Амбасадор Оудиториъм. Над планината Сан Гейбриъл висеше рядка мъгла. Както обикновено, след цял ден взиране в големи компютърни екрани и изображения с изкуствени цветове очите му засмъдяха от озона. Извън пречистения въздух на комплекса носът му обилно потече и той се изхрачи на асфалта. На горивния резервоар беше залепено пластмасовото човече на „Мишелин“ и той се пресегна да го погали по дебелото шкембе.
— О, боже на калифорнийския трафик, избави ме от дъжд, хвърчащ чакъл и нервни шофьори! — напевно произнесе Холройд.
Десет преки и двадесет минути по-късно той зави със стария мотоциклет на юг и пое към Атлантик Булевард и Монтерей Парк, неговия квартал. Там движението не беше толкова натоварено. Той за пръв път превключи на трета, откакто бе запалил двигателя, И остави вятърът да охлади цилиндрите под него. Мислите му отново се върнаха към упоритата археоложка, която сутринта толкова дълго го беше държала на телефона. Представи си трътлеста научна работничка с миша физиономия, късо подстригана коса и груби маниери. Не бе й обещал нищо повече, освен среща. Среща далеч от ЛРД, естествено — ако Уоткинс надушеше за извънпланова дейност, щеше да се издъни. Но тия намеци за изчезнал град го бяха заинтригували повече, отколкото бе готов да си признае. Холройд нямаше късмет с жените и се бе поласкал от факта, че археоложката — трътлеста или не — е готова да зареже всичко и да дойде чак от Санта Фе, за да се срещне с него. Освен това му беше обещала да плати вечерята.
След кратко спокойно пътуване улиците станаха по-задръстени и по-агресивно градски. Още три преки, още три светофара, и той се качи на тротоара до четириетажна сграда. Измъкна кафяв плик изпод ластика върху задния калник и погледна нагоре към апартамента си. Горещият ветрец леко раздвижваше старите жълти завеси. Бяха му наследство от някой предишен наемател и никога не бяха усещали климатична инсталация. Той пак изсумтя, прекоси улицата и се запъти към кръстовището, където в спускащия се сумрак светеше табелата на пицарията „При Ал“.
Холройд отново се озърна наоколо и се вмъкна в обичайното си сепаре, наслаждавайки се на прохладата в ресторанта. Заради уличните задръствания беше закъснял, но заведението все още пустееше. Той се замисли дали е разочарован или облекчен.
Приближи се самият Ал — дребен, невероятно космат мъж.
— Здравейте, професоре! — възкликна той. — Хубава вечер, а?
— Да — съгласи се Холройд.
Над косматото рамо на Ал виждаше малък телевизор, чиито зърнист образ бе замъглен от пласт мръсотия. Винаги излъчваше Си Ен Ен, винаги с изключен звук. Предаваха кадри от совалката „Рипъблик“, някакъв космонавт се носеше с главата надолу, завързан за бяло въже, на фона на величественото синьо кълбо на Земята. За миг изпита познат копнеж и пак погледна бодрото лице на Ал, който шляпна с брашняна ръка по масата.