Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
— Възможно е.
— Имам едно старо сведение, всъщност писмо, в което се казва, че подобен път водел към този лабиринт от каньони. Сигурна съм, че води до изчезналия град Кивира. Ако открием пътя на сателитно изображение, ще знаем къде да търсим.
Холройд разпери ръце.
— Не е толкова просто. Има списък на чакащите, сигурен съм, че Уоткинс ти е казал за това, той постоянно го натяква. Ангажирани сме за две години напред и…
— Да, той ми каза. Но кой точно определя какво да заснеме радарът?
— Ами молбите се подреждат по спешност и дата на получаване. Аз поемам неотложните случаи и…
— Ти — доволно кимна с глава Нора.
Холройд замълча.
— Съжалявам — внезапно каза тя. — Вечерята ти изстива. — Докато Холройд притегли студените си парчета пица, археоложката прибра картата в чантата си. — Значи няма да е проблем, да речем, да преместиш една от молбите в началото на опашката, нали?
— Сигурно. — Холройд впи зъби в пицата, без да усеща вкуса й.
— Виждаш ли? Аз попълвам молба, ти я преместваш най-отгоре и получаваме снимките.
Той преглътна мъчително.
— И какво според теб ще си помисли доктор Уоткинс или момчетата от НАСА, когато поискам промяна в орбитата на совалката само за да прелети над твоя район? Защо изобщо да ти помагам? Рискувам си гъза… тоест работата.
Нора го погледна.
— Защото мисля, че си нещо повече от обикновен изпълнител. Защото мисля, че и в теб гори същият огън като в мен. Да откриеш нещо, което е изгубено от векове. — Тя посочи масата. — Защо иначе ще четеш такива книги? В тях се разказва за откриването на неизвестното. Откриването на Кивира ще е като откриването на скалните жилища в Меса Верде. Само че още по-голямо.
Холройд се колебаеше.
— Не мога — след малко промълви той. — Искаш нещо невъзможно.
Побиха го тръпки, когато осъзна, че за миг си е мислил как да й помогне. Но идеята беше безумна. Тази жена нямаше доказателство и не представляваше никаква институция.
И все пак кой знае защо го привличаше, харесваха му страстта и вълнението й. Като дете бе ходил в Меса Верде. Споменът за онези гигантски безмълвни руини все още го спохождаше. Холройд се озърна наоколо в опит да си събере мислите. Погледна Нора, която го наблюдаваше въпросително. Никога не беше виждал коса с точно такъв цвят на полирана мед, почти металически. После очите му попаднаха върху малкия телевизор и носещата се в космоса совалка „Рипъблик“.
— Не е невъзможно — тихо възрази Нора. — Ти ми даваш молба, аз я попълвам и после правиш каквото трябва.
Холройд обаче продължаваше да гледа екрана: лъскавата совалка с цвят на слонова кост летеше в пространството, звездите бяха твърди като диаманти, Земята се намираше на безброй километри. Винаги бе така. Вълнението от откритието, за което беше копнял в детството и юношеството си, възможността за проучване на нова планета или полет до Луната — всички тези мечти бяха повехнали в един миниатюрен офис в ЛРД, докато гледаше чужди приключения на някакъв мръсен монитор.
Той се сепна и видя, че Нора го е наблюдавала.
— Кога постъпи в ЛРД? — неочаквано промени темата тя.
— Преди осем години, веднага след колежа — отвърна Холройд.
— Защо?
Директният въпрос го изненада.
— Ами винаги съм искал да участвам в проучването на космоса.
— Басирам се, че като малък си искал да си първият човек на Луната.
Холройд се изчерви.
— Малко закъснях за това. Обаче мечтаех да отида на Марс.
— И сега те са там и орбитират около Земята, а ти седиш тук в някаква мръсна пицария.
Сякаш бе прочела мислите му. Обзе го негодувание.
— Виж, добре съм си. Ония момчета нямаше да са там, ако не бях аз и други като мен.
Нора кимна с глава.
— Но не е съвсем същото, нали? — меко попита тя.
Холройд не отговори.
— Предлагам ти възможност да участваш в най-голямото археологическо откритие на нашето време.
— Да — каза той. — И участието ми ще се изразява в това да върша за теб същото като за Уоткинс: да смилам данни и да ги давам наготово на някой друг. Съжалявам, обаче отговорът ми е „не“.
Ала жената не откъсваше кафявите си очи от неговите. Тя мълчеше и на него му се стори, че взима някакво дълбоко лично решение.
— Мога да ти предложа нещо повече — накрая прошепна Нора.
Холрой силно се намръщи.
— Какво например?
— Място в експедицията.