Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Остани с обувките.
— Моля?
— Необичайни са. Сложи останалото в един от гардеробите.
И посочи с цигарето един от високите шкафове. Госпожица Темпъл се обърна към него и го отвори. Вътре, окачени на закачалки, имаше различни дрехи. На закачалката точно пред лицето й — сякаш в отговор на страховете й — висеше малка бяла маска, покрита с нагъсто залепени малки бели пера, може би от гълъб, гъска или лебед. С гръб към жената в червено тя свали качулката си и си сложи бялата маска, като върза панделката под къдриците си и я пристегна здраво. Свали пелерината си — хвърли поглед назад към жената, която сякаш се усмихваше с иронично одобрение на напредъка й — и я закачи на закачалката. От друга закачалка взе нещо, което приличаше на рокля — от бяла коприна — и го вдигна пред себе си. Изобщо не беше рокля. Беше роба, съвсем къса роба без никакви копчета или колан, и много тънка.
— От Уаксинг Стрийт ли те изпращат? — попита жената с безразличен тон, сякаш за да убие времето.
Госпожица Темпъл се обърна към нея, помисли и каза внимателно:
— Не знам какво е Уаксинг Стрийт.
— Аха.
Жената пак дръпна от цигарата. Госпожица Темпъл нямаше представа дали отговорът й е грешен — дали изобщо имаше верен и грешен отговор, — но усещаше, че е по-добре да каже истината, отколкото да прави глупави догадки. Жената издиша към тавана дълга тънка струйка дим.
— Тогава трябва да е хотелът.
Госпожица Темпъл не отговори, после кимна, бавно. Умът й препускаше — какъв хотел? Имаше стотици хотели. Нейният хотел ли? Знаеха ли коя е? Изпращаше ли нейният хотел млади жени за гости на разкошни празненства? Имаше ли хотели, които правеха такива неща? Очевидно имаше — самият въпрос й даде отговора, — но все пак тя нямаше представа какво означава това за нейното прикритие, какво трябва да каже, как трябва да се държи или какво й подсказва това за тържеството, макар че започваше да подозира нещо. Отново погледна напълно неподходящата роба.
Обърна се към жената.
— Като казвате хотел…
Думите й бяха грубо прекъснати. Жената стъпка втората си цигара на пода и гласът й изведнъж стана раздразнен.
— Всичко е готово — късно е. Ти закъсня. Нямам намерение да съм ти бавачка. Преобличай се, и по-бързо, и когато си в подходящ вид, можеш да дойдеш да ме намериш. — Тръгна право към госпожица Темпъл, хвана я за рамото — пръстите й бяха изненадващо силни — и я завъртя така, че почти навря лицето й в гардероба. — Това ще ти помогне да започнеш. Като се има предвид платът, смятай го за жест на милосърдие.
Госпожица Темпъл изписка. Нещо остро докосна кръста й и после промени ъгъла си и тръгна нагоре. Тя чу как нещо се разпра и роклята й се свлече — жената бе прерязала връзките й. Обърна се, притиснала роклята пред гърдите си, защото тя се свличаше от гърба и раменете й. Жената прибра в чантата си нещо малко и лъскаво, тръгна към вътрешната врата и докато пъхаше в цигарето трета цигара, каза:
— Можеш да минеш оттук.
И без повече да я погледне, излезе и затръшна вратата.
Госпожица Темпъл стоеше в недоумение. Роклята й беше съсипана. Не можеше да си тръгне в такъв вид. От друга страна, не можеше и да си тръгне по корсет или с жалката тъничка копринена роба. С облекчение си спомни за пелерината — със сигурност можеше да покрие с нея всяко неблагоприлично облекло. Това я накара да се почувства малко по-добре и след миг тя вече не бързаше толкова да избяга и започна пак да се чуди за жената, за празненството и, разбира се, за Роже. Пак се обърна към гардероба. Може би имаше и друго, освен робата.
Имаше, но мисълта да облече тези дрехи не я успокояваше. Много от нещата можеше да опише единствено като бельо, и то вероятно от климат по-топъл от тукашния — Испания? Венеция? Танжер? — светло копринено елече, няколко предизвикателни фусти и едни сладки копринени гащички с отвор… ами там. Имаше и още една роба, приличаше на първата, само че беше по-дълга и без ръкави. Комплектът беше изцяло бял, с изключение на втората роба, по врата и долния ръб на която имаше избродиран мотив от малки зелени кръгчета. Госпожица Темпъл реши, че сигурно затова жената й бе позволила да остане с обувките си. Погледна собственото си бельо — риза, фусти, памучни кюлоти и корсет. С изключение на корсета не виждаше особена разлика между това, което беше в гардероба, и дрехите на тялото си — само дето тези тук бяха от коприна. Госпожица Темпъл нямаше навика да носи коприна, но пък какво толкова. Основният проблем беше да свали корсета, а после да си го сложи пак без помощ. Приплъзна копринените гащички между пръстите си и реши да опита.