Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Смъкна фустите и кюлотите си и ги изрита настрани. Усети странна тръпка, че седи в такава голяма стая само по корсажче, което стига едва до ребрата й, и по зелени боти. А когато обу гащичките, някак си се почувства още по-гола заради отвора, през който се показваха деликатните й къдрици. Беше едновременно прелестно и страшно. Прокара пръсти през тях, помириса ги по навик, взе копринените фусти и ги обу. Вдигна ги, завърза ги и после пак посегна към корсета.
Преди да го сложи, госпожица Темпъл застана пред голямото огледало. Жената, която я гледаше оттам, беше непозната. Донякъде беше заради маската — да се гледа с маска беше изключително интересно и приличаше на прокарването на пръсти през отвора на гащичките. По гръбнака й премина тръпка и спря между бедрата й, туптящ неутолим глад. Тя облиза устни и видя как жената с маската от бели пера облизва своите — но тази жена (белите й ръце бяха голи, краката й — силни, шията й беше на показ, розовите зърна на гърдите й прозираха ясно през елечето) ги облиза по доста различен начин от нормалното според госпожица Темпъл — макар че след като видя този образ, неговите усещания се пренесоха в нея и тя отново облиза устни, все едно наистина се бе случила някаква трансформация. Очите й блестяха.
Сложи корсета в гардероба и облече робите, първо по-късата с ръкавите, а отгоре по-дългата, почти като туника, със зеления бродиран бордюр — тя имаше кукички, с които се закопчаваше. Погледна се отново в огледалото и с радост отбеляза, че двата пласта на робите са достатъчно благоприличие бариера. Ръцете и долната част на краката й все още се провиждаха под единичния слой плат, но останалата част от тялото й, макар и загатната, не можеше да се види с подробности. Като последна предпазна мярка, защото не бе забравила напълно къде е и какво може да стане, госпожица Темпъл бръкна в джоба на пелерината си за парите и за химическия молив, който все още беше достатъчно остър, приклекна и напъха парите в едната, а молива в другата си обувка. Изправи се, направи няколко стъпки, за да види дали й е удобно, затвори гардероба и отвори вътрешната врата.
Тесен коридор се изкачваше към източник на ярка светлина. Тя тръгна натам и се озова на нещо като сцена — около нея и нагоре се извисяваха седалки; покриваха залата от три страни. Самата сцена бе заета от голяма маса, в момента хоризонтално разположена, но под нея имаше тежък механизъм, който вероятно можеше да накланя масата под всякакви ъгли, за да се вижда по-добре от залата. Зад масата, на единствената незаета от седалки стена, имаше огромна черна дъска.
Това беше театър за медицински операции. От двете страни на масата имаше дупки, от които висяха ремъци, с които се връзваха крайниците. На пода имаше канал. Госпожица Темпъл надуши оцет и луга, и някаква друга миризма, която дращеше гърлото й. Вдигна очи към черната дъска. Тя беше за преподаване, за учене, но никой обикновен учен не би могъл да си позволи такъв дом. Може би тукашният лорд беше пациентът — но кой пациент би искал да има зрители на лечението му? Или пък бе патрон на някое медицинско дарование? Или самият той бе практикуващ аматьор, или заинтересован зрител? Побиха я тръпки. Преглътна и забеляза, че на дъската пише нещо — не го бе видяла от входа заради светлината. Текстът наоколо беше изтрит — дори началото от една дума беше изтрито, но лесно се виждаше каква е била: рязък печатен почерк, с тебешир, думата „оранжево“.
Някой се покашля в сянката в другия край на сцената и госпожица Темпъл се стресна. От пода се издигаше рампа, която не беше забелязала, защото бе скрита от масата. По нея се бе изкачил мъж с черен фрак и черна маска, пушеше пура. Брадата му беше елегантно подстригана, а лицето му — познато червендалесто. Беше едно от двете „кучета“ от влака, мъжете, които седяха срещу Роже. Огледа тялото й доста откровено и пак се покашля.
— Да? — попита тя.
— Изпратиха ме да ви взема.
— Разбирам.
— Да. — Той дръпна от пурата, но не помръдна.
— Съжалявам, ако карам някой да ме чака.
— Нямам нищо против. Харесва ми да оглеждам. — Погледна местата за публиката, масата, после отново нея. — Интересно място.
Госпожица Темпъл отвърна с високомерна любезност:
— Защо, нима не сте идвали и преди?