Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Той се надигна уморено и се затътри към спалнята, предложена му от Гроувърман. На площадката пожела лека нощ на своя Дни.
На пода пред вратата му лежеше някакво момче. Габорн се зачуди дали момъкът не е паж на Гроувърман, въпреки че не можеше да си представи защо ще спи пред вратата му. Прекрачи го внимателно и влезе.
За своя изненада, завари в стаята спящата Йоме. Лежеше на леглото с пет кутрета, сгушили се до нея. Едно от палетата вдигна очи към него и изджавка кисело.
На масата, до широката купа с вода за миене, догаряше свещ. Водата в купата беше посипана с ароматни розови цветчета. На един стол бяха метнати чисти дрехи за езда. В стаята приятно миришеше на печено телешко, сякаш не му стигаше пирът отпреди час. В камината тлееше слаб огън.
Габорн огледа всичко и разбра, че тук е шетала ръката на Джюрийм. Никой иконом досега не беше му служил толкова добре. Дебелият слуга винаги беше подръка, макар и да не се мяркаше пред очите му.
Тази нощ Габорн нямаше време да говори с Йоме. Макар да му беше казала, че изглежда окаяно, тя самата изглеждаше много отпаднала. Зарадва го това, че спи. Имаше нужда от почивка. Само след два часа щяха да тръгнат към Флийдс.
Не си направи труд да сваля мръсната ризница и дрехите, просто легна до Йоме.
Тя се извъртя към него, постави ръка на шията му и се събуди.
— Обич моя… Време ли е за тръгване?
— Още не. Почини малко. Имаме два часа да подремнем.
Но Йоме се бе събудила. Надигна се на лакът и огледа лицето му. Изглеждаше бледа и уморена. Той затвори очи.
— Чух за Синята кула — каза Йоме. — За два часа не можеш да наваксаш съня, който ти е нужен. Трябва да вземеш няколко дара.
Говореше му много колебливо. Знаеше, че той отказва да взима дарове.
Габорн поклати глава.
— Аз съм Клетвообвързан лорд. Нали ти дадох клетва?
Въпросът не беше съвсем риторичен. Днес беше изгубил двата си дара на ум и с тази загуба беше забравил много неща. Имаше заличени спомени, забравени уроци. Помнеше, че бе стоял на върха на кулата на замък Силвареста и бе гледал как силите на Радж Атън се строяват по хълмовете на юг от града. Но споменът за полагането на древната клетва на Клетвообвързаните лордове му изглеждаше смътен, непълен. И да я беше изрекъл, не помнеше думите й.
Габорн се беше боял да говори тази нощ с Йоме. Не смееше да признае, че е забравил мига, в който я бе помолил да се омъжи за него, или че не може да си спомни лицето на собствената си майка, или да върне в ума си хиляди други факти, които смяташе, че трябва да помни.
— Даде ми — каза тя. — И съм слушала доводите ти против взимането на дарове. Но трябва да има някакъв момент… някакъв момент, в който да приемеш дар от друг човек. Бих ти предложила да използваш кутретата ми, но ще е нужно време, докато се привържат към теб. Сега народът има нужда от твоята сила.
Габорн я изгледа твърдо.
— Обич моя, трябва да вземеш дарове — каза тя. — Не можеш напълно да ги отхвърлиш.
Като млад го бяха учили, че един владетел, който взима много жизненост, може да използва тази жизненост, за да се труди неуморно за хората си. Че владетел с много мускулна сила може да се сражава за поданиците си. Че да взимаш дарове е нещо благородно, стига да го правиш по подходящ начин.
И все пак мисълта, че той самият ще ги взима, му се струваше грешна.
Грешна му се струваше отчасти защото поставяше даващите ги пред голям риск. На много мъже, които отдаваха мускулната си сила, сърцата им спираха, твърде отслабнали, за да могат да бият. Човек, който дадеше ума си, можеше да забрави как да върви или да яде. Този, който отдадеше жизнеността си, лесно можеше да бъде повален от болест. По-лесно беше да се дават от „по-малките дарове“, които не застрашаваха дарителя — такива като метаболизъм, зрение, обоняние, слух или осезание.
Изглеждаше му грешно отчасти и защото той знаеше, че това поставя дарителите пред голяма опасност за нападение отвън. Беше видял с очите си кръвта в стаите, където Боренсон бе изклал Посветителите на Силвареста.
Беше объркан. Спомни си рисунките, които бе открил в книгата на емира на Тулистан, тайните учения от Стаята на сънищата в Къщата на Разбирането.