Вълчето братство

Роланд погледна да види реакцията на барон Пол. Той го понасяше стоически. В края на краищата нищо не можеше да направи. Бардовете бяха като историци, а песни за живи благородници можеха да се пеят само с изричното разрешение на техния крал. Значи синът на Роланд и барон Пол толкова бяха ядосали краля, че като част от наказанието им техните деяния бяха открити за „подигравките на бардове“.

Роланд съжали, че не беше чул цялата песен. Когато барон Пол му каза, че ще чуе историята му от устата на странстващите певци, не беше го взел на сериозно. Обикновено само най-страхливите врагове на краля се осмиваха толкова грубо.

Но и друга мисъл порази Роланд. „И слушайте нататък…“ Сега и той самият беше участник в тази история и може би един ден бардовете щяха да добавят някой стих и за него.

Стана му толкова студено, че се промъкна към хлебарската кула и топлината на пещите. Но около кулата бяха налягали толкова много хора, че нямаше никакво място.

Върна се при барон Пол.

— Не можа ли да си намериш топло място за сън?

Роланд само поклати глава. Беше твърде уморен, за да отговори.

— Ела да видиш как се прави — каза баронът. Върна Роланд при хлебарската кула и ревна: — Стани, кръшкачи такива! Марш по постовете, псета мързеливи, или до един ще ви хвърля от кулата!

Започна да рита заспалите и скоро няколко десетки души се пръснаха от топлата кула. Тогава барон Пол се поклони на Роланд и направи сервилен жест, като иконом, бързащ да зарадва дошлия на гости благородник. — Леглото ви, уважаеми сър.

Роланд се ухили. Голям хитрец беше барон Пол.

Изтегна се до топлата стена. Зъбите му още тракаха, но скоро се стопли. Барон Пол пак отиде на поста си. Скоро мъжете започнаха да се връщат и да лягат до Роланд.

Той остана да лежи с надеждата, че все ще се стопли до съмване и ще може да поспи малко.

Но час след това всички се развикаха, защото някакъв град на юг лумна в пламъци. Роланд беше твърде уморен, за да стане да гледа представлението на огнетъкачите. Освен това реши, че ако замъкът наистина бъде залят от огромна огнена вълна, най-безопасното място може да се окаже точно тук, зад дебелата каменна стена.

Няколко мига по-късно чу дълбок тътен, който изпълни цялото небе. Стените на Карис потрепераха и той усети, че кулата се поклаща. Хората около него запищяха от ужас, защото Радж Атън беше сринал Лонгмът, Тол Римън и други замъци със силата на своя Глас и всички си помислиха, че същото става сега с Карис.

Но след като тътенът заглъхна, а Карис продължаваше да е невредим, Роланд изпита силно облекчение — което обаче продължи само няколко секунди. Защото тътенът веднага беше последван от мъжки викове от околните стени:

— Замък Тревърсуърти е паднал! Дошъл е Радж Атън!

Роланд погледна на юг, накъдето сочеха всички. Там наистина гореше някакъв град и пламъците подскачаха високо в небето.

Замъкът Тревърсуърти, на четири мили на юг, не беше голям като Карис, нямаше дори гарнизон и той не го беше видял досега. Намираше се на един хълм и се беше издигнал като маяк над мъглата. И кипеше в адски пламъци — нагоре в нощта се издигаха огромни облаци пушек, а бели пламъци ги облизваха отдолу.