Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Това беше донякъде успокоително. Въпреки че баронът нямаше дар на метаболизъм и затова не можеше да се мери по скорост с един Непобедим в битка, имаше мускул и гъвкавост на воин. Все пак беше по-добре да имаш половин воин до себе си, отколкото никакъв.
— Е, какво пазим тогава? — Роланд надникна надолу през мъглата. Не можеше да разбере защо трябва да седи на ръба на тази стена. Никой не можеше да се изкачи по гладката й повърхност. Дървесни жаби сигурно щяха да могат, но не и човек.
— Нищо особено — каза баронът. — Кейовете са от другата страна на замъка, на север, и хората на Радж Атън могат да се опитат да пробият оттам. Но тук за нас няма нищо.
Умълчаха се. От изток задуха студен вятър. С него се разнесе и вълшебната мъгла, обкръжила замъка, и се разтегли по гънките на равнините като пръсти, търсещи нещо из полята.
Същият вятър започна да издухва и синкавата мъгла, проснала се над войските на Непобедимите, и някои от мъжете по стените заговориха възбудено, щом видяха първите признаци за войските на Радж Атън.
Пред мъглата крачеха двама гиганти главанаци с огромни месингови щитове.
От такова разстояние, Роланд, разбира се, не можеше да ги види добре. Дори един великан от такова разстояние приличаше на джудже и макар някои да викаха, че виждат бойни кучета и Непобедими пред гората, Роланд не можеше да види нищо по-дребно от великаните.
Приличаха на хора толкова, колкото котка или крава можеш да сравниш с човек. Козината им беше като тъмно злато, рунтава по раменете. Огромните им муцуни бяха по-дълги от конски, с дълги остри зъби, с малки, прилепнали кръгли уши. Тежките им черни ризници покриваха късите им опашки, а щитовете си държаха над широките колани. Носеха грамадни, обковани с желязо криваци.
На Роланд му заприличаха на грамадни плъхове или торбалани, въоръжени и в броня.
Гигантите вдигнаха муцуни и зазяпаха гладно към замъка. Устата на единия от тях зейна. Малко по-късно Роланд чу рев и реши, че гигантите са гладни и копнеят за човешка плът.
Довърши яденето си и върза щита си на гърба, да го пази от захапката на ледения вятър. След час вятърът стана непоносим.
Когато се стъмни, забеляза лумнали в мъглата червени светлини, някъде далече на запад. Там гореше огън, голям огън.
— Трябва да е село Засадата на Гоуър, ако не е Сетеким — каза унило баронът. Роланд се зачуди защо огнетъкачите на Радж Атън ще палят селото, но отговорът изглеждаше очевиден за всички останали. Принасяха го в жертва на Силата, на която служеха. На Роланд му беше все едно. Съжали само, че не може да е по-близо до пламъците, за да си сгрее ръцете.
Щом тъмнината се сгъсти, на север и юг също пламнаха села, а сухите полета на запад лумнаха ярко.
Огнетъкачите като че ли се канеха да подпалят цялата долина.
Към десет вечерта един син шпионски балон с форма на гигантски граак се издигна във въздуха на източния бряг на езерото Донестгрий. Увисна над замъка и тъмното му кълбо закри звездите. Далекогледците на балона се носеха поне на хиляда метра над замъка, така че никой не можеше да ги простреля отдолу, колкото и силен да е лъкът му. Вятърът ги тласкаше бързо и скоро балонът кацна далече на запад.
Разтревожени мъже заговориха по стените:
— Готвят нещо голямо. Отваряйте си очите!
От север беше стигнала вестта, че Радж Атън оставил огнетъкачите му да унищожат целия замък Лонгмът. Били призовали същества от долния свят, които залели стените му с огнена вълна и избили хиляди хора.
Такъв план не може да подейства в Карис, подхвърляха други. Карис беше защитен с вода, а Лонгмът беше разчитал само на вградените в него земни руни.
Все пак тази мрачна вест сви натъпкания с хляб и месо стомах на Роланд.
Знаеше ли човек какво могат да направят огнетъкачите? Може би палеха околностите, за да вдигнат някое толкова мощно заклинание, че никой воден чародей да не може да го отблъсне.
Той стоеше на поста си в жестокия студ, но нищо повече не се случи. Пожарите горяха по полетата и хълмовете. Шпионският балон прелетя още два пъти.
Мъжете седяха по стените на замъка над мъглата, разправяха си глупости или пееха, така че нощната стража по-скоро приличаше на празненство.
Когато балонът прелетя за трети път, в три заранта, Роланд се беше свил до барон Пол, трепереше и съжаляваше, че няма одеяло, защото херцогът бе забранил да се палят огньове заради близостта на огнетъкачите — да не би магьосниците да обърнат пламъците им срещу тия, които са ги запалили.
Баронът само зяпаше проклетия балон.
— Ти що не поспиш? — каза той на Роланд. — Ако стане нещо, ще те събудя.