Вълчето братство

— Не става — ухили се Роланд. — За малко да ме хванат, но разбраха, че мозъкът ми е колкото лешник. Сигурно са решили, че черепът ми няма да побере достатъчно, за да стане добра халба от него. Оставиха ме и хукнаха из горите да търсят тебе.

— Тогава къде беше целия ден? — попита го изненадан баронът.

— Въртях се из мъглата — отвърна Роланд.

Баронът погледна мъглата, къдреща се около краката му, и се изплю през стената.

— Мда, човек не може да си намери копчалъка да се изпикае в тая мъгла. Аз се оправих лесно, но сигурно помогна това, че половината си живот съм живял тук, така че знам пътя.

Роланд застана до барона и загледа птиците.

— Значи тук горе сме при птиците. Изглежда, не смеят да кацат тук.

— Врани — мъдро каза барон Пол. Беше се оказал прав. Враните знаеха къде ще намерят храна и разбираха, че предстои битка.

Барон Пол погледна нагоре към една кула в централната цитадела — беше по-висока от всички, с изключение на кулата на херцога — кулата на граака. Там бяха накацали десетки хищни птици.

Роланд погледна надолу, зачуден как може толкова ниска мъгла да е толкова гъста. Постави малкия си щит на един зъбец като голямо извито блюдо, сложи върху него пълната си халба и комата с агнешкото и започна да се храни. Почувства се гузен, че има толкова добра храна, след като Ейвран тази сутрин се оплака, че е гладна. Момичето сигурно пак щеше да остане гладно тази нощ. Собственият му стомах къркореше, докато вървеше през мъглата, но изведнъж си беше спомнил, че бе набрал няколко ореха за Ейвран, а после, когато побягна от войниците на Радж Атън, беше забравил да й ги остави. Беше бръкнал в джоба си и засити глада си с тях.

Сега се загледа към помръкващите околности. Все още се виждаха три синкави облака долу в низините, но се бяха приближили към Карис и вече бяха на пет мили оттук.

— Какви са новините? — попита той барона.

— Малко новини, повече догадки — отвърна барон Пол. — Ония мъгли ей там пълзят вече цял ден, не спират. Като стражи, крачещи по стена, само че понякога вземат, че стигнат до ръба на нашата мъгла и се отдръпват. Мисля, че войските продължават да се движат наоколо в случай, че лорд Палдейн реши да удари.

— Ако са се приближили, не е ли възможно да крият само огнетъкачи, а всички войски на Радж Атън да са на сто разкрача от замъка?

— Възможно е — отвърна баронът. — Преди по-малко от час чух долу кучешки лай. Подозирам, че там долу са бойните кучета на Радж Атън. Ако чуеш някой да се катери по стената — да пръхти и да пухти, — няма да е зле да му хвърлиш един камък отгоре. Но мисля, че стените са толкова хлъзгави, че дори Непобедимите на Радж Атън нямат шанс да ги изкачат.

Роланд изпъшка и продължи да се храни. Сайдера си го остави за накрая.

— Вярно ли е за Синята кула? — попита той.

Баронът кимна мрачно.

— Вярно е. Проклет да съм, ако сега повече от един на всеки десет рицари тук го бива за бой.

— А ти?

— Аз? Моите Посветители са скрити добре — каза баронът. — Още мога да ям камъни за закуска и след това да дрискам пясък цяла седмица.