Потомците на Шанара

Вече бе толкова изнемощял, че не беше сигурен ще успее да се върне по тунела, а освен това да носи Но някак успя да го качи на раменете си и с фенер в ръка тръгна.

Вървя сякаш часове, без да чуе нищо друго освен собствените си ботуши, които се влачеха по камъните Къде е Чандос? — питаше се отново и отново той. Защо не дойде? Толкова пъти се препъна и падна, че изгуби броя им. Коленете и ръцете му бяха ранени и кървяха, а тялото му започна да се схваща. Мислеше за странни неща — за детството и семейството си, за игрите с Пар и Кол, за сериозния Стеф и Джуджетата от Кълхейвън. Малко си поплака при мисълта какво бе станало с тях и колко много от миналото бе изгубено. Когато усети, че е накрая на силите си, заговори на Падишар, но той спеше.

Вървеше сякаш цяла вечност.

Когато накрая са появи Чандос с група бунтовници и Аксхинд с неговите Троли, Морган беше припаднал от изтощение в тунела.

През остатъка от пътя го носеха заедно с Падишар и той се опита да обясни какво се е случило. Не бе сигурен какво точно е казал. Знаеше, че от време на време мърмори несвързано. Спомни си, че Чандос говореше нещо за нова атака на Федерацията, която му попречила да дойде веднага. Спомни си силните ръце, които го придържаха.

Все, още беше тъмно, когато стигнаха терасата, а Издатината все още беше атакувана. Може би това беше опит да се отвлече вниманието от войниците, които се промъкваха в тунела. Отдолу летяха стрели и копия, а обсадните кули бяха все по-близо. Бяха отбити няколко опита да се изкачи скалата. Всички подготовки за бягство бяха завършени. Ранените бяха приготвени за пренасяне. Морган тръгна с последната група към тунела в пещерата. Появи се Чандос. Страховитото му лице с черната брада се приближи до Морган:

— Всичко е наред, планинецо — каза той. — Вече има федерални войски в тайния тунел, но въжените мостове бяха отрязани. Това ще ги забави малко, но достатъчно да се измъкнем. Ние ще минем през другите тунели. През тях също има път, Падишар го знае. Коридорът е доста неприятен — на няколко пъти можеше да го объркаш. Но Падишар знае какво да прави. Никога не оставя нищо само на риска. Отново се събуди и събра всички.

— Доста е корав, старият Падишар. Но не по-корав от теб. Спасил си живота му. Измъкнал си го оттам точно навреме. Почини си сега, няма да е задълго.

Морган затвори очи и заспа. Спа лошо, като няколко пъти се събуждаше от неудобното легло и от виковете на ранените около него. Мрак бе покрил тунелите, толкова гъст, че дори светлината от фенерите не можеше да го прогони напълно. Лица и тела се движеха пред него, но споменът му бе от една безкрайна нощ.

Веднъж или два пъти му се стори, че чува бой — трясък на оръжия и викове на мъже. Но тези около него не бяха притеснени, което му подсказа, че сигурно сънува.

Насили се да се събуди. Не искаше да спи, страхуваше се да спи, когато не знае какво става наоколо. Като че ли нищо ме се бе променило. Сякаш не беше спал повече от няколко мига. Опита се да надигне глава и болка преряза врата му. Отново легна назад, замислен за Стеф и Тийл и тъничката ивица, която разделя живота от смъртта.