Елфите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #3
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елфите на Шанара». Краткое содержание книги:
Коглин не беше така сигурен. Уокър беше разгадал неправилно двете предишни видения на Гримпонд. Защо бе така убеден, че не греши при третото? Виденията никога не бяха това, което изглеждаха, а no-скоро бяха подвеждащи и изкривени частици полуистина, скрити сред лъжи. Уокър поемаше един страхотен риск. Първото видение беше му коствало ръката, а второто Куикнинг. Нямаше ли третото да му коства нищо? Изглеждаше по-логично да се приеме, че видението подлежеше на голям брой тълкувания, всяко, от които можеше да се сбъдне при подходящо стечение на обстоятелствата, включително при смърт на Уокър. Освен това Коглин се безпокоеше от факта, че Уокър няма ясна представа как точно ще се преобразува с помощта на Черния камък на елфите, как ще преодолее пазача и как самият Паранор ще бъде напълно върнат към живот. Може би всичко това нямаше да стане така лесно, както му се искаше на Уокър. Никога не беше ставало нищо, което да включва използуването на Елфовата магия. Употребата й би могла да е свързана с болка, огромни усилия и много реална възможност за неуспех.
И така, те бяха спорили по-дълго, отколкото Уокър смееше да признае, така че сега, часове по-късно, бяха твърде уморени, за да направят каквото и да било, освен да разменят за последен път повърхностни приятелски съвети. Уокър Бо бе твърдо решен и двамата много добре знаеха това. Той възнамеряваше да използува своята теория, да открие създанието, което Аланон бе оставил отвързано в Паранор, и да влезе в противоборство с него, като използува магията на Черния камък на елфите, за да го завърже отново. Уокър възнамеряваше да открие истината за Камъка и да сложи край на последното от омразните видения на Гримпонд.
Само да намереше сили да стане от тази маса, да вземе талисмана и да осъществи замисленото.
Колкото и да се стараеше да прикрива слабостта си от Коглин с решителни погледи и убедителни думи, ужасът му връзваше ръцете. Имаше така много несигурност, толкова много догадки. Уокър принуди пръстите си да се свият отново върху Черния камък на елфите и го стисна толкова силно, че почувствува болка.
— Аз ще дойда с теб — предложи Коглин. — Мърко — също.
— Не.
— Все можем да ти помогнем по някакъв начин.
— Не — повтори Уокър и вдигна поглед, поклащайки бавно глава. — Не защото не ви искам. Но в това не може да ми помогне нито някой от вас, нито който и да е друг.
Уокър чувствуваше болка в мястото, където би трябвало да бъде липсващата му ръка, сякаш тя някак си беше там, а той не можеше да я види. Размърда се неспокойно, опитвайки се да облекчи мускулите, които бяха се стегнали и схванали, докато седеше със стареца. Движението му даде стимул и той се насили да стане. Коглин се надигна заедно с него. Те се обърнаха един към друг в полумрака, в увеличаващата се прозрачност на Замъка.
— Уокър — изговори старецът спокойно името му. — Друидите са направили и двама ни техни подобия. Ние сме били извивани и въртяни във всяка посока, принуждавани да вършим неща, които не желаем и замесвани в дела, с каквито no-скоро не бихме се занимавали. Аз не бих си позволил сега да споря с теб доколко е допустима подобна манипулация. Ние, и двамата, сме отвъд точката, където това има значение. — Коглин се наведе напред. — Но аз ще ти кажа, ще те помоля да си припомниш, че те са избрали мъдро своите рицари. — Усмивката му беше измъчена и тъжна. — Желая ти успех…
Уокър обиколи масата, прегърна стареца със здравата си ръка и силно го притисна. Той го държа така известно време, после го пусна и отстъпи назад.
— Благодаря ти — прошепна Уокър.
Нямаше нищо повече за казване. Уокър пое дълбоко въздух, отиде да погали Мърко между щръкналите му уши и го погледна в светещите очи. После се обърна и изчезна през вратата.
С бавни, предпазливи стъпки, движейки се през просторните пусти коридори, като че ли стените можеха да го чуят, че идва и като че ли неговото намерение можеше да бъде разгадано, Уокър продължи да върви към центъра на Замъка. Сенки висяха около него в безцветните гънки на стените, а едно сънно наметало покриваше мислите му. Той се зарови в убежището на своето съзнание, мобилизира цялата си решителност и сила на волята като защитни пластове около себе си и призова от глъбините си решението, което щеше да му даде шанс да живее.