Дъблинчани. Портрет на художника като млад

— Но… Нима това се нарича фуния? — каза Стивън — Не е ли хинка?

— Какво е хинка?

— Ами, такова… фуния.

— Нима в Ирландия й казват хинка? — попита деканът. — За пръв път в живота си чувам тази дума.

— Хинка казват в Долна Дръмкондра — отвърна Стивън и се засмя, — а там говорят най-чист английски език314.

— Хинка… — замислено повтори деканът. — Много любопитна дума. Трябва да я погледна в речника. На всяка цена ще проверя.

Неговата любезност прозвуча малко пресилено и Стивън погледна английския конвертит със същите очи, с каквито по-старият син от притчата навярно бе изгледал блудния си брат. Смирен следовник, тръгнал по дирите на отдавна стихналото трактарианство315, този жалък англичанин в Ирландия сякаш бе излязъл на сцената на ордена в момент, когато странната историческа драма на интриги и страдания, на зависти, борби и безчестие вече бе навлязла в своя епилог: късен пришълец, закъснял муден дух. Какво го бе накарало да поеме този път? Може би бе роден и израснал в семейство на върли сектанти, уповавали се единствено на Исуса и презрели суетния церемониал на официалната църква? Дали бе почувствал вътрешна потребност от вселенската вяра всред бъркотията на сектантството и разноезичието на неговите размирни схизми, всевъзможните шестопринципници, собственонародници, баптисти, сеячи на семето, и баптисти, настъпващи на змии, или пък супралапсариански догматици? Дали не бе намерил правата църква съвсем ненадейно — когато е размотавал като макара някоя тънко сплетена нишка от разсъждения върху смисъла на вдъхването, ръкополагането или изхождането на светия дух316? Или господ Исус го бе докоснал и му бе казал да върви подире му, когато е седял на входа на някоя църквица с поцинкован покрив и прозявайки се, е броял църковните грошове, както бе станало с ученика317, седящ на митницата?

Деканът повтори думата още веднъж.

— Хинка! Да, наистина е много интересно!

— Въпросът, който ми зададохте преди малко, според мен е по-интересен. Какво всъщност е красотата, която ваятелят се стреми да вдъхне на буците глина? — хладно каза Стивън.

Малката думичка сякаш бе насочила язвителното острие на неговата чувствителност срещу галантния и бдителен враг. С горест на сърцето той си спомни, че човекът, с когото беседва, е сънародник на Бен Джонсън, и си помисли:

— Езикът, на който говорим, е по-скоро негов, нежели мой. Колко различно звучат думите home, Christ, ale, master318 в неговите и в моите уста. Не мога спокойно да произнеса или напиша тези думи. Неговият език, толкова близък и толкова чужд, никога няма да бъде матерно слово за мен. Не аз съм създавал и не аз съм приемал неговите думи. Гласът ми се пази от тях. Душата ми се задушава в сянката на неговата реч.

— А освен това, какво е различието между прекрасното и възвишеното? — добави деканът. — Или какво е различието между моралната и материалната красота? Какъв вид красота е свойствена за всяко отделно изкуство? Ето цяла група от интересни въпроси, към които бихме могли да се върнем.