Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
— Благодаря, Гней Помпей.
Главнокомандващият махна пренебрежително с ръка и посочи претрупаното с документи писалище.
— Виж какво може да излезе от всичко това, момче!
Най-накрая армията достигна на няколко километра от Аскулум Пицентум, където отседна да си почине. Понеже армията на покойния Секст Цезар продължаваше да стои под стените на обсадения град, Помпей реши да разположи своята на отделен лагер няколко километра встрани.
Доста често пълководецът, придружен от сина си, се впускаше в походи из околността, чиято единствена цел бе да се горят села и да се колят мирни жители, за да откъсне напълно града от външния свят. Понякога походите продължаваха няколко дни и главнокомандващият оставяше за свой заместник в лагера брат си Секст Помпей. На Цицерон се връчваше поръчението да се грижи за канцеларията. Отсъствията на началника на пръв път изглеждаха като отпуск за кадета, който се спасяваше от бдителния надзор на Помпей Страбон. За негово нещастие обаче отпуските скоро се превърнаха в най-неприятната част от цялата му служба. Цицерон оставаше без закрилата на младия си покровител, а чичото Секст Помпей никога не бе крил дълбокото си презрение към него. Армейският секретар ставаше жертва на всевъзможни физически издевателства, като се почне от шамарите зад ушите и ръганията в ребрата и се стигне до бруталните ритници, когато някоя работа трябва да се свърши бързо.
Един ден, когато снегът още сковаваше земята в прегръдката си, а пролетта продължаваше да е само един блян, Помпей Страбон и синът му взеха няколко кохорти със себе си и се насочиха към морския бряг на разузнаване. Скоро след зазоряване на другия ден, докато Цицерон се протягаше пред палатката на главнокомандващия и търкаше насинения си от ритниците на Секст Помпей задник, в лагера невъзмутимо нахълта група конници-марси, които сякаш се връщаха от разходка. Толкова спокойно и непринудено се държаха пришълците, че никой от римляните не посегна да извади меча си. Вместо това Страбоновият брат Секст Помпей излезе сам от палатката и с високо вдигната дясна ръка пожела добре дошли на неколцината конници.
— Публий Ветий Скатон от народа на марсите — представи се водачът на групата, докато слизаше от коня си.
— Секст Помпей, брат на главнокомандващия, негов заместник през време на отсъствието му.
Скатон направи кисела гримаса.
— Жалко. Дойдох да преговарям с Гней Помпей.
— Ще се върне. Ако имате време, можете да го изчакате — предложи Секст Помпей.
— Кога го очаквате?
— Между три до шест дни, считано от днес.
— Можете ли да храните хората и животните ми през цялото това време?
— Естествено.
И така на Цицерон се падна задачата в качеството му на единствен контуберналис в целия гарнизон да поеме настаняването и прехраната на марсилската делегация; за негова огромна изненада същите тези хора, които едва ли не с удоволствие бяха пратили да гине от студ по върхове и чукари цяла една армия, сега посрещаха враговете си с разтворени обятия — и то не само Секст Помпей, ами дори последният коняр в лагера. „Явно е, че и след два месеца служба още нищо не съм научил за войната“ — мислеше си Цицерон, докато гледаше как приятелски разговарят помежду си Секст Помпей и Скатон или как дори излизат двамата заедно на лов за диви прасета, които зимата беше извела далеч от горите в търсене на храна. А когато най-сетне и самият Помпей Страбон се върна от похода си, той се хвърли на врата на Скатон, сякаш бяха приятели от детинство.
Преговорите се проведоха в обстановката на пищно празненство с много ядене и пиене; с нескрита почуда Цицерон следеше всяко движение на тримата Помпей и си представяше, че е попаднал на гости в някое от огромните им пиценски владения; на крачки от огромните маси, около които пируващите се бяха наредили на дълги пейки, се печаха прасета на шишове, походните съдове в палатката на главнокомандващия бяха претрупани с месо, а прислужниците носеха повече вино, отколкото вода. За римлянин като Цицерон, отрасъл в спокойната латинска провинция, пиршеството в главната квартира на армията беше чиста варварщина. Никой в Арпинум не знаеше да организира подобна оргия, дори и Гай Марий. Разбира се, Цицерон нямаше как да си обясни елементарното, а именно, че когато в едно военно поделение трябва да се нахранят неколкостотин гладни гърла едновременно, вечерята не може да премине в уютната обстановка на приятелски кръг и разговорите не са като в мързеливата атмосфера на триклиния.
— Няма да влезете много скоро в Аскулум — обеща на римляните Скатон.