Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
В историята на Сената се брояха на пръсти случаите, когато биваха отпускани държавни средства за нечие погребение, но дори при тази кризисна ситуация беше немислимо Скавър да бъде изпратен току-така в подземния свят. Цял Рим го беше обожавал приживе, затова и цял Рим щеше да му отдаде последната си почит. Всичко щеше да е различно без плешивото теме на Марк Емилий, което да отразява слънчевите лъчи, без зелените му очи, които да следят отблизо прегрешенията на разбойниците в Сената, без чувството му за хумор и непоколебимата му смелост. Дълги години римляните щяха да тъгуват за своя Принцепс Сенатус.
За Марк Тулий Цицерон фактът, че оставяше Рим окичен с кипарисови клонки, му се струваше като предзнаменование за собствената му нерадостна съдба; тъй както целият град се прощаваше с най-скъпия си съгражданин, така и той се прощаваше с всичко скъпо, което беше притежавал — с Форума и книгите, със законите и риториката. Майка му вече търсеше усилено наематели за луксозната къща в Карина, а сандъците с багажа й бяха готови да потеглят обратно за Арпинум. Когато обаче дойде време да се подреди багажът на Цицерон, тя изведнъж се скри и дори не благоволи да го изпрати. Новобранецът тихомълком излезе на улицата и яхна коня, който баща му специално бе изпратил от провинцията, тъй като в семейството не бяха удостоени с честта да държат обществения кон. Всичко, което бе сметнал за нужно да вземе, стоеше вързано на гърба на едно муле, останалото оставаше на произвола на съдбата. Помпей Страбон водеше малко войска, държеше на бързината и не желаеше голям обоз. Това, че Цицерон се бе осведомил за вкусовете му, се дължеше единствено на приятелството му с малкия Помпей, с когото имаха среща след един час на изхода от града.
Студът щипеше, вятърът го блъскаше в гърдите, ледените шушулки, провиснали от балконите на къщите и клоните на дърветата, още не бяха започнали да се топят, когато малобройният щаб на Помпей Страбон пое по своя път на север към сърцето на италийската зима. Част от консулската армия, която се бе върнала в Рим за триумфа на началника си, бе останала на лагера на Марсово поле и сега бързо се придвижваше пред главнокомандващия. Останалата част от шестте легиона на Помпей Страбон вече чакаха пълководеца при Веи, недалеч от Рим. Край града Помпей даде заповед за първа нощувка и Цицерон се намери в една палатка с всички останали кадети от щаба. Бяха осем младежи, най-малкият, от които бе самият Помпей Младши, тогава още на шестнайсет, а най-възрастният — двайсет и три годишният Луций Волумний. През целия път Цицерон не бе имал възможност да се запознае с останалите си колеги, възможността да се порадва на това мъчение му се предоставяше едва сега, при издигането на лагера. Той нямаше представа как се вдига палатка, нито какви са задълженията на всеки един от осмината, затова стоеше безпомощен край Помпей и чакаше да му наредят нещо. Най-накрая приятелят му му подаде някакво въже и му каза да го държи опънато.
Когато години по-късно си мислеше за тази първа лагерна нощ в палатката на кадетите, Цицерон се улавяше, че си спомня всеки жест, всяка реплика или постъпка на младия Помпей, който без да споменава изрично, че непохватният юноша без капка мозък в огромната си глава е негово протеже, от първата минута на съжителството му с останалите негласно му бе предложил помощта и закрилата си. Синът на главнокомандващия беше неоспоримият главатар на кадетите, при това не защото баща му бе Помпей Страбон. Макар и да не беше особено образован и начетен, Помпей беше изключително интелигентен и с голямо самочувствие. Той се бе родил, за да командва, не понасяше околните да го съдят, макар и сам да бе безкомпромисен с всички глупаци край себе си. Което може би беше причината да се привърже тъкмо към Цицерон, който нито беше глупак, нито можеше да го съди за каквото и да било.
— Снаряжението ти е крайно неподходящо — каза на Цицерон, след като хвърли един поглед на багажа, който приятелят му смъкна от гърба на мулето и внесе в палатката.
— Нямаше кой да ми каже какво да взема — оправда се той, посинял от студ и с тракащи зъби.
— Че нямаш ли майка, сестра? Те винаги знаят какво да сложат в дисагите.
— Майка имам, сестра — не — продължаваше да трепери, — но майка ми не ме обича.
— Нямаш ли дълги гащи? Ръкавици? Двукатна туника, дебели чорапи, вълнена шапка?