Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
— Само това, което виждаш. Изобщо не се сетих. Но пък и всичките ми зимни дрехи са в Арпинум.
„Как може едно седемнайсетгодишно момче да се сети за топли дрехи?“ — продължаваше да се пита Цицерон години по-късно и с мили чувства си спомни как Помпей, без дори да се замисли, нареди на останалите дадат по някоя дреха от своите на замръзналия си колега.
— Не се стискайте, имате си достатъчно — смъмри той шестимата кадети. — Марк Тулий днес може да изглежда като идиот, но в други отношения е по-умен от нас седмината, взети заедно. Освен това е мой приятел. Вместо да се подхилквате, благодарете на боговете, че са ви пратили такива грижовни майки и сестри, които да знаят какво да ви приготвят. Волумний, тъй и тъй никога не си сменяш чорапите, защо са ти шест чифта! Ти, Тит Помпей, ще ми подадеш онези ръкавици! Вие, Ебуций и Тейдей, имате по една туника в повече, дайте ги! Фундилий ще се раздели с резервната си шапка, а Маяний и без това има много багаж, може да даде по едно от всичко! Аз също.
Армията започна да изкачва планините сред сняг и виелици, а Цицерон, макар и да се чувстваше спасен от бялата смърт, безпомощен се озърташе наоколо и се чудеше как ли трябва да постъпи, ако внезапно ги нападне врагът. Както впоследствие се оказа, първата среща с неприятеля беше еднакво неочаквана и за двете страни; римските легиони тъкмо бяха пресекли замръзналата река Фулгинум, когато от билото, преграждащо пътя към Южен Пиценум, се спуснаха четири легиона пиценци, събрани от кол и въже. Изглежда, си бяха правили сметката да нахлуят в Етрурия и да се отдадат на грабеж и убийства. Сражението скоро се превърна в поредното клане. Самият Цицерон така и не взе участие в него, защото яздеше най-отзад, при обоза, след като младият Помпей му бе заръчал да наглежда багажа на останалите кадети. Както самият Цицерон добре разбираше, това бе най-лесният начин Помпей да се отърве от него и да се отдава на офицерските си задължения, без да се безпокои през цялото време за приятеля си.
— Великолепно преживяване! — радваше се Помпей същата вечер, докато лъскаше меча си в палатката. — Изклахме ги като прасета! Когато поискаха да ни се предадат, баща ми направо им се изсмя в лицето. Колкото оцеляха, бяха отблъснати нагоре към върховете, оставяйки ни целия си обоз, ако изобщо може да се говори за такъв. Ако не от студ, ще измрат от глад.
И насочи меча си към светлината, за да се увери, че блести от чистота.
— Толкова ли не можехме да ги вземем в плен? — попита Цицерон.
— Ти би ли се дал в плен на враг, командван от баща ми? — засмя се Помпей. — Не съм чувал досега да е помилвал живота на пленниците си.
Цицерон обаче не се обезкуражаваше толкова лесно да се спори.
— И все пак това са италийци, не са чуждоземци. Един ден, когато войната свърши, ние отново ще имаме нужда от тях в легионите си.
Този път Помпей се замисли.
— Съгласен съм с теб, Марк Тулий, би могло и да ни дотрябват. Но вече е твърде късно да се занимаваме точно с тези! Баща ми беше доста неприятно изненадан, а когато е изненадан, изпада в лошо настроение и забравя какво е това мисъл. — Сините му очи се впиха в Цицероновите. — И аз ще бъда като него, когато порасна.
Трябваше да минат месеци, преди Цицерон да престане да мисли за тези нещастни пиценски земеделци, подгонени през бури и виелици, ровещи отчаяно под снега в търсене на жълъди и всичко друго, което планината може да им предложи; още една от ужасяващите страни на войната за човек, който е установил, че я мрази.
Когато Помпей Страбон най-сетне излезе на Адриатическото крайбрежие при Фанум Фортуна, Цицерон вече се бе научил с какво да бъде полезен на останалите; нещо повече, беше свикнал с бойната ризница и дори можеше да използва как да е меча си. Беше поел грижата за палатката на кадетите, където готвеше и миеше, а в щаба на пълководеца, където канцеларските задължения бяха връчени на недотам грамотните пиценски клиенти на Помпей Страбон, скоро се научиха да ценят забележителните му способности на литератор; лека-полека всички доклади и донесения до Сената започнаха да излизат изпод неговата ръка, както и подробните описания на всяко едно сражение, голямо или малко, в което влизаха Помпеевите легиони. Когато на Помпей Страбон бе представен първият писателски опит на Цицерон — писмо до градския претор Азелион, — той дори удостои кадета си с нещо като изпитателен поглед, естествено, доколкото му позволяваха разногледите очи.
— Не е зле, Марк Тулий. Може пък синът ми да е имал основания да се привърже към теб. Тогава не го разбрах, но синът ми винаги е прав за себе си. Затова и го оставям да прави каквото иска.