Град от кости

Когато пътят стана прекалено неравен, за да се кара по-нататък, Люк спря колата и угаси светлините. Погледна към Клеъри.

— Може ли да те помоля да останеш тук и да ме чакаш?

Тя поклати глава.

— В колата не е по-безопасно. Кой знае каква охрана е сложил Валънтайн по периметъра си.

Люк се подсмихна.

— Периметър. Чуй се само. — Той слезе и заобиколи откъм нейната страна, за да й помогне да излезе. Тя можеше и сама да скочи от пикапа, но беше по-приятно той да й помогне, както го правеше, когато беше твърде малка, за да слезе сама.

Краката й се удариха в сухата отъпкана пръст, при което се вдигна малко прах. Колоната коли, които се движеха след тях, започнаха да спират една по една, като образуваха нещо като кръг около пикапа на Люк. Техните фарове осветяваха полезрението й и придаваха на металната ограда сребристобял цвят. Самата болница зад оградата представляваше руини, окъпани в ярка светлина, която показваше окаяния й вид: стените без покрив, подаващи се от неравната земя като изпочупени зъби, назъбените каменни парапети, покрити със зелен килим от бръшлян.

— Каква развалина — чу се тя да казва тихо, с леко недоумение в гласа. — Направо не мога да си представя как е възможно Валънтайн да се скрие на такова място.

Люк погледна през нея към болницата.

— Магическият прах е много плътен. Опитай се да видиш през светлините.

Аларик вървеше към тях по пътя, лекият бриз разтваряше доченото му яке, като показваше гърдите му, прошарени от белези. Върколаците, които вървят след него, си изглеждат като най-обикновени хора, помисли си Клеъри. Ако ги беше видяла някъде при други обстоятелства, би си казала, че те се познават — имаше някаква невидима прилика, безстрастност в погледите, твърдост в израженията. Би ги помислила за фермери, съдейки по обгорелите им лица, сухи и кокалести, не като на хора от града, или пък би ги взела за банда мотористи. Както и да е, но в никакъв случай нямаха вид на чудовища.

Те се събраха на бързо съвещание край пикапа на Люк, подобно на футболисти преди началото на играта. Клеъри, която беше доста настрани, се обърна отново към болницата. Този път тя се помъчи да погледне извън светлините или през тях така, както понякога се гледа през най-горния пласт боя това, което е било под нея. Както обикновено, представяйки си как би могла да нарисува нещата, помогна — светлините се замъглиха и сега тя виждаше през осеяната с дъбове морава една пищна готическа постройка, която сякаш се издигаше над дърветата като укрепление на голям кораб. Прозорците на ниските етажи бяха тъмни и капаците спуснати, но от арките на прозорците на третия етаж струеше светлина като линия от пламъци по гребена на далечна планина. Най-отпред имаше масивна каменна веранда, която закриваше входната врата.

— Вече можеш ли да я видиш? — Беше Люк, който се бе приближил зад нея с тихата стъпка на… е, на вълк.