Бляскавият двор [bg]

– Все още можеш да си промениш решението. И може би ще искаш – бях се надявал да извършим аланзански ритуал, ако нямаш нищо против. Би могъл да извърши гражданско бракосъчетание, ако искаш.

Само за миг изпитах мъничко от онзи стар страх от тъмните ритуали около запален огън. Пос­ле тези мисли бяха прогонени.

– Средствата нямат значение. Стига да успея да ти се обрека, ще бъда щастлива.

Беше малко странно, когато Робърт слезе от коня си и облече черно-бяла роба, толкова различна от бляскавите одежди, носени от свещениците на Урос. Също толкова странна бе и представата за сватба под открито небе. Струваше ми се толкова небрежна и неофициална в сравнение с пищните шествия и дългите служби, провеждани в големите катедрали на Урос.

За съвсем кратък миг умът ми се отдалечи от тази нощна пустош и си спомних какво беше усещането да седя между родителите си на скамейките в катедралата „Кралски Герб“, чието дърво бе твърдо и златисто от дългогодишна употреба. Огромни канделабри. Изрисувано стъкло в цветовете на дъгата, покриващо стените. В детството ми бяхме ходили на десетки аристократични сватби и виждах как майка ми оглежда внимателно всяка подробност от премяната на булката – от пантофките ѝ до грамадния шлейф, влачещ се на няколко стъпки зад нея. И винаги долавях как майка ми планираше мислено моята сватба, решавайки какво ще изглежда най-доб­ре, когато го сложа. Кадифе или коприна за рок­лята? Мънистена украса или бродерия по шлейфа?

В ума ми се пробуди отдавнашната представа, че родителите ми ще влязат всеки момент през вратата. Улових се, че гледам към началото на пътеката, сякаш те можеше внезапно да се появят там. Но родителите ми ги нямаше. Нито баба. Дори не носех рок­ля.

– Аделейд?

Сед­рик привлече вниманието ми обратно към себе си. Едната му вежда бе повдигната въпросително. Без съмнение мислеше, че съм си променила решението. Видът му, гледката на това любимо лице облекчи бремето на призраците, кое­то ми тежеше. Не си бяха отишли. Никога нямаше да си отидат. Но те бяха част от миналото и не можех да променя това. Сега гледах с очакване към бъдещето. Бъдещето, кое­то бях избрала. Бъдещето, кое­то виждах в очите на Сед­рик.

Държахме се за ръце, докато Робърт рецитираше думите на аланзанската церемония. Тя бе мила и прекрасна, в нея се говореше за това как свързването на двама души е част от естествения порядък на нещата. Тя правеше съюза ни да изглежда по-голям и силен от нас... сякаш сега споделяхме част от могъща, небесна тайна. Над нас блестеше пълна луна и си спомних как Мира каза, че това било добра поличба за аланзанските сватби.

След като Робърт свърши да реди словата си, беше време ние да изречем нашите. Първо обаче той постави малък венец от сладък бъз около сключените ни ръце. Стиснахме по-здраво, когато къдравите бели цветчета обкръжиха китките ни. Тогава научих пълния текст на обетите, кои­то Сед­рик веднъж бе споменал:

Ще поема ръката ти и ще легна с теб в горичките под лунната светлина. Ще съградя живот с теб върху тази зелена земя. Ще вървя редом до теб, докато слънцето продъл­жа­ва да изгрява.