Бляскавият двор [bg]

Подхванах подхвърлената от Сед­рик реплика:

– Ами случаят на вашия съдружник? Онази изчезнала аристократка? Можете да ни разкажете за това, нали?

– Няма много за разказване, боя се. Другият агент се забави на север и съм сигурен, че снощната буря не е улеснила нещата. Но очаквам да пристигне скоро. Доколкото знам, в крайна сметка може да се озове тук. Мълвата твърди, че въп­рос­на­та дама може да е избягала в някое от по-отдалечените поселища. – Погледът му отново падна върху мен и аз се засмях.

– Трудно ми е да го повярвам – поне ако дори малко прилича на аристократките, в близост до кои­то съм работила. Помня, че в нашето домакинство настъпи истинска паника, когато господарката ми си счупи един нокът точно преди някакво изискано гала празненство. Жена като нея никога не би могла да се справи с това.– Протегнах ръце и смъкнах някои от превръзките. Кървенето бе спряло през нощта, но въпреки това изглеждаха доста ужасно. Сайлъс почти трепна.

– Божичко – каза, извръщайки поглед. – Това... сигурно боли доста.

– Това е животът тук, гос­по­дин Макгру. – Сед­рик вежливо му кимна за довиждане. – А сега имаме да се погрижим за други неща. Късмет с вашия случай.

Тръгнахме си небрежно, но веднага щом се отдалечихме дос­та­тъч­но, за да не могат да ни чуят, изпъшках:

– Защо имам чувството, че пос­ледният слух, кой­то е чул, е бил разпространен от Виола Дойл?

– Защото, както установихме по-рано, си умна и интелигентна жена. А Виола Дойл е отмъстителна.

Спрях рязко пред някакви магазини, където няколко мъже удряха шумно с чукове и разговорите бяха трудна работа:

– Ако покажат този портрет в Кейп Триумф, дори няма да се наложи другият агент да идва лично в Хадисън. Единственото, кое­то ще е нужно, ще бъде някой предприемчив човек, полакомил се за награда, да пристигне тук, за да си я поиска.

– Трябва да се омъжиш.

– Това е разговор, кой­то водим отново и отново.

Той понечи да отговори, но пос­ле погледът му падна върху нещо от отсрещната страна на прашния път – или по-точно върху някого.

– Познавам този човек... – промърмори Сед­рик. Челото му се набразди, а пос­ле се изглади. – Не може да бъде. Трябва да отида да говоря с него.

Едва не казах, че ще го пос­ледвам, но пос­ле осъз­нах, че стояхме пред куриерската служба.

– Ела да ме вземеш оттук – казах.

Службата бе пострадала съвсем леко и още действаше. Началникът на пощата ме позна от първия ни ден и извади две писма, кои­то беше запазил, по едно за Сед­рик и за мен. Това за Сед­рик беше от съдружника му, Уолтър, в Кейп Триумф. Пъхнах го в джоба си и разкъсах плика на моето. Беше от Мира.