Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

И все пак часът на церемонията дойде. Аз слязох в църквата бледа, неспокойна, но по-малко развълнувана от обикновено. Службата започна. Исках тя да свърши колкото се може по-бързо, молех се да е така, понеже той не беше в църквата, а аз в негово отсъствие се чувствах господарка на моята свободна воля.

Моят преследвач обаче стоеше прав близо до амвона и ме гледаше по-упорито отвсякога. От този миг аз му принадлежах, край на службата, церемонията, молитвите.

В този миг ми се стори, че ме напускат всичките сили и че моята душа излиза от тялото ми и се устремява към него. Паднах простряна върху плочите и, колко странно, не като припаднал човек, а като човек, потънал в сън. Чух силен шепот, а после вече бях глуха, няма и безчувствена. Церемонията е била прекъсната с невероятна врява…

Принцесата сплете съчувствено ръце.

— Нали — каза Лоренца, — в това ужасно събитие е лесно да се разпознае намесата на дявола?

— Пазете се — каза принцесата с оттенък на нежно съчувствие, — внимавайте, горкичката ми! Вие имате твърде голяма склонност да отдавате на чудотворното неща, които са резултат на една естествена слабост. Виждайки този човек, вие сте припаднала и това е всичко. Продължавайте.

— О, госпожо, госпожо! Не казвайте това! — извика Лоренца. — Или поне изчакайте да чуете всичко, преди да отсъдите. Нямало нищо чудотворно — продължи тя, — но нали в такъв случай аз бих дошла на себе си десет минути, четвърт час, час след моето припадане? Бих поговорила с моите сестри, бих добила смелост и вяра от тях?

— Да — отвърна госпожа Луиз, — а не стана ли така?

— Госпожо — каза Лоренца глухо и бързо, — когато дойдох на себе си, беше нощ. Усещах от известно време тръскане, което ме уморяваше. Вдигнах глава, като мислех, че съм под свода на църквата или зад пердетата на моята килия. Видях скали, дървета, облаци, а после — сред всичко това — усетих влажно дихание, което галеше лицето ми. Помислих, че някоя милосърдна сестра се грижеше за мен, и понечих да й благодаря. Но, госпожо, главата ми лежеше върху гърдите на един мъж и този мъж беше моят преследвач. Огледах се и се опипах, за да се убедя, че съм жива или поне, че съм будна. Извиках. Бях облечена в бяло, а върху главата си имах венец от бели рози — като годеница или като мъртва.

Принцесата ахна. Лоренца се хвана за главата.

— На другия ден — продължи, ридаейки Лоренца, — аз разбрах колко време беше минало — беше сряда. С други думи в продължение на три дни съм била в безсъзнание и въобще не зная какво се е случило през това време.