Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
— Чудесно! Няма да ме чакате напразно! — отсече Рейвънсууд.
След тези думи те се разделиха. Мастър Рейвънсууд се упъти към коня си, който бе оставил зад черковната ограда. Аштън се присъедини към очакващите го роднини. Като се върна в замъка, той под благовиден претекст остави гостите си и сменил траурното облекло с костюм за езда, възседна коня си и препусна към Улфс Хоуп, възнамерявайки да пренощува в тамошния хан, та рано сутринта да може лесно да пристигне на мястото на срещата.
Не ни е известно как е прекарал мастър Рейвънсууд останалата част от този скръбен ден. Късно вечерта обаче той пристигна пред Улфс Краг и събуди стария си прислужник Кейлъб Болдърстън, който съвсем бе изгубил вяра, че Едгар ще се завърне. Смътни, противоречиви слухове за трагичната смърт на мис Аштън, предизвикана от загадъчни обстоятелства, бяха достигнали до стареца и бяха изпълнили сърцето му с неописуема тревога: той се боеше господарят му да не изгуби от скръб и горест разсъдъка си.
Поведението на младия Рейвънсууд никак не разсея тези опасения на Кейлъб. Отпърво Едгар нищо не отговаряше на Болдърстън, който уплашено го молеше да хапне нещо, да се подкрепи след пътя, а после със свиреп глас поиска вино и противно на навиците си пресуши на един дъх донесеното. Като видя, че на господаря му не му е до вечеря, старецът поиска позволение да го придружи до спалнята. Наложи се няколко пъти да повтори молбата си, защото Едгар, след като все мълчеше, едва сега го удостои с утвърдителен отговор — просто кимна. Но когато Болдърстън съпроводи младия си господар до стаята, която беше уютно подредена и която бе заемал след завръщането си от странство, Рейвънсууд се спря на прага стреснат.
— Не тук — изрече глухо той, — въведи ме в стаята, където умря татко, в стаята, където пренощува тя.
— Коя, сър — попита Кейлъб, неуспял да съобрази в момента поради силната уплаха.
— Тя, Луси Аштън! Нима искаш да ме убиеш, старче, като ме караш да споменавам името й?
Кейлъб отвори уста да възрази, че старата спалня е много занемарена, но като погледна господаря си, чието лице изразяваше гневна припряност, не отрони нито дума. Безмълвен и треперещ от страх, Кейлъб тръгна напред да осветява пътя. Като достигна занемарената стая, той остави лампата на масата и се зае да оправя леглото, но господарят му с тон, който не търпеше възражение, му заповяда да се оттегли. Старецът се подчини, обаче не отиде да си легне, а отправи към бога молитва за своя господар. От време на време той се присламчваше до затворената врата, но всеки път се убеждаваше, че Рейвънсууд не си е легнал. До слуха му винаги долиташе звукът на тежки стъпки, редуващи се на моменти със сподавени, горестни степания. А непреставащият шум на тези тежки стъпки безпогрешно подсказваше на стареца, че клетият му господар е обзет от безмерно отчаяние. Старият прислужник имаше чувството, че утрото, за което така жадува, мъчително се бави; но времето не се съобразява с нашите усещания и следва равномерно своя ход, независимо дали той ни изглежда бавен или бърз. Най-сетне утрото настъпи: зората разстла червеникавия си пожар върху безбрежните предели на проблясващата морска шир. Беше началото на ноември и този есенен ден бе необичайно тих и ясен. Но през нощта бе духнал източният вятър и вълните прииждаха по-близко, отколкото обикновено в подножието на скалите, приютили в прегръдката си замъка.
С първите лъчи на зазоряването Кейлъб Болдърстън отново тихо приближи вратата на спалнята на господаря си и през една пролука видя как Рейвънсууд измерва шпагите, които се пазеха в съседния килер. Едгар спря избора си на една от тях и измърмори:
— Неговата шпага е по-дълга. Толкова по-добре! Ще има още едно предимство срещу мене.
Кейлъб Болдърстън разбра какво се готви да направи господарят му. Той знаеше добре и друго: че намесата му ще бъде напълно безполезна, ако се опита да го разубеди или възпре. Едва успя да се отдръпне от вратата — Рейвънсууд излезе неочаквано от стаята и се запъти към конюшнята. Верният слуга, задъхан, се втурна подир него. Дрехите на Рейвънсууд бяха размъкнати, очите му блуждаеха и Кейлъб се убеди, че младият му господар наистина не е мигнал цяла нощ.
Когато Кейлъб влезе в конюшнята, Рейвънсууд оседлаваше коня си. Протегнал треперещите си ръце, Болдърстън с развълнуван глас поиска разрешение да му помогне, по Рейвънсууд отказа с мълчалив жест и изведе коня на двора. Кейлъб го последва. Едгар вече пъхаше крак в стремето, за да се метне на седлото, но в този миг старият прислужник в изблик на дълбоката си привързаност към господаря — единствена в целия му живот, — превъзмогна страха си и като се хвърли в краката на Едгар Рейвънсууд, прегърна коленете му.