Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
Като изтри нахлулите в очите му сълзи, Рейвънсууд с предишната си решителност доближи камината, хвърли в огъня листчето хартия заедно с късчето жълтица и сякаш в стремежа си да се убеди, че всичко е свършено, размачка въглените с крак.
— Няма повече да ви досаждам, милейди — каза той на майката. — В отговор на вашите зложелателства и интриги ще си позволя единствено да изразя надеждата, че ще престанете да си играете с честта и щастието на вашата дъщеря. А на вас, госпожице — добави той, поглеждайки към Луси, — ще кажа следното: дай боже хората да не ви сочат с пръст като клетвопрестъпница.
С тези думи Рейвънсууд се обърна и напусна залата.
Опасявайки се синът му и Бъкло да не влязат в стълкновение с Рейвънсууд, сър Уилям с молби и заплахи ги отведе в една отдалечена част на замъка. Но когато Едгар слизаше по голямото стълбище, Локхард му подаде бележка от Шолто Дъглас Аштън. Полковникът молеше да го уведомят къде ще може да намери мастър Рейвънсууд след четири-пет дни, предвид на необходимостта да уреди с него едно важно нещо след завършването на голямото семейно тържество.
— Предайте на полковник Аштън — студено отвърна Рейвънсууд, — че съм на услугите му и ще го чакам в Улфс Краг.
Когато Едгар слизаше по външните стълби, които водеха към портите на замъка, бе настигнат от Крейгънгелт; от името на своя покровител той изрази надеждата, че Рейвънсууд няма да напусне бреговете на Шотландия поне в близките десетина дни, тъй като леърд Бъкло би желал да се отблагодари за някои минали и някои по-скорошни услуги, оказани му от това лице.
— Предайте на вашия господар — гневно отговори Рейвънсууд, — че ще бъда в Улфс Краг. Ще ме намери там по всяко време, ако съдбата не осуети намерението му.
— На моя господар! — възмути се Крейгънгелт, който се окуражи, като видя появилите се на терасата полковник Аштън и Бъкло. — Трябва да знаете, че няма на земята човек, когото да призная за свой господар! И не ще позволя да бъда оскърбяван!
— Тогава си потърсете господар в самия ад! — извика Рейвънсууд, дал воля на насъбралата се ярост в душата му, и с такава сила отблъсна от себе си капитана, че той се търколи по стъпалата и се просна безчувствен долу.
„Какъв глупак съм! — помисли си Рейвънсууд. — Нахвърлям се на този презрян страхливец!“
Рейвънсууд възседна коня си, оставен до една балюстрада пред замъка, и го пусна ходом. Полковникът и Бъкло го наблюдаваха от терасата. Изравнил се с тях, Едгар повдигна шапка и ги измери с очи. Те му отвърнаха със също такъв поглед — втренчен и мрачен. После Едгар все тъй бавно пое по алеята, сякаш искаше да им покаже, че не бяга, а по-скоро се стреми към среща с тях, но като минаваше през вратите, се обърна и за последен път погледна замъка, пришпори коня си и се понесе вихрено, като същински демон, пуснат на свобода от някой магьосник.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА