Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
— Не, не е тъй! Ама потретът е бил наистина там, дето са танцували — поясни Ейлси. — Някои може и да не знаят, ама аз хубавичко знам как се е озовал тоя потрет в салона: явил се е да предрече на тия Аштън края на гордостта им! И туй не е последното знамение. Сега и там, в гробницата, се мъти нещо нечестиво. Видяхте ли как всички те, дванайсетте опечалени, слязоха в гробницата двама по двама?
— Потрябвало ми е да ги броя — изрече куцата.
— Дванайсет бяха, знам това — продължи въодушевено Ейлси, за която погребенията бяха твърде интересно зрелище, за да ги приема равнодушно.
— Да, ясно е, не сте видели, че в гробницата слезе още един човек, тринайсети, за който те хич не подозират — тържествуващо продължи най-възрастната бабичка, Ейлси Гурли, доволна, че е демонстрирала на приятелките превъзходството си в наблюдателността. — Ако старите поверия не лъжат, на едного от тях му остава още съвсем мъничко живот на тоя свят. Но чуйте: да се махаме по-скоро, дружки. Ако се случи тука нещастие, нас първи ще ни дръпнат да отговаряме и тогаз много лошо ни се пише!
Заграчили зловещо като същински гарвани пред чумен мор, трите предсказателки си тръгнаха от гробището.
Наистина, когато погребалният обред свърши, присъствуващите забелязаха, че са с един повече, и шепнешком започнаха да си предават новината. Съмнението падна на младеж, облечен както всички в строг траур. Той се бе облегнал на една от колоните на гробницата и ясно личеше, че нито забелязва някого, нито чува какво се говори там. Роднините на покойната отново си зашепнаха, изразявайки недоумението и неудоволствието си от появата на непознатия. Но полковник Аштън, който поради отсъствието на баща си сам се разпореждаше с церемонията, помоли за мълчание.
— Зная кой е той — обясни шепнешком полковникът. — Този човек има не по-малко основание от нас да скърби и навярно скоро ще скърби още повече. Оставете на мен да се заема с него и не нарушавайте ритуала с излишни изобличения.
Изрекъл тези думи, той се приближи до непознатия, подръпна наметалото му и каза тихо, но решително:
— Ако обичате да ме последвате!
При звука на гласа му непознатият сякаш се опомни от унеса си и механично се подчини. Двамата изкачиха порутените от времето стъпала, които водеха от гробницата към гробището в двора на черквата. Останалите тръгнаха след тях, но спряха на входа на гробницата и с тревога заследиха това, което ставаше между полковника и непознатия, които, достигнали най-отдалечения край на гробището, потънаха в сянката на един тис и както личеше, поведоха оживен разговор.
— Аз, надявам се, говоря с мастър Рейвънсууд? — попита полковникът, когато стигнаха до отдалеченото място.
Непознатият мълчеше.
— Да смятам ли, че разговарям с убиеца на моята сестра? — запита повторно Шолто, треперейки от злоба.
— Да, прекалено вярно назовахте името ми — отвърна Рейвънсууд с глух, пресекващ глас.
— Ако се разкайвате за това, което сторихте — каза полковникът, — осланяйте се на бога да ви прости! Но мен няма да успеете да трогнете! Ето мярката на шпагата ми — добави той и подаде на Рейвънсууд къс хартия; — време на срещата ни: утре по изгрев слънце, място — пясъчната ивица източно от село Улфс Хоуп.
Рейвънсууд взе листчето; изглежда, той се колебаеше.
— Не довеждайте до последна крайност нещастника, който без друго вече е достатъчно отчаян — промълви Едгар най-сетне. — Не си рискувайте ненужно живота, а мен оставете да умра от ръката на някой друг.
— Не, няма да бъде така, както искате! — възкликна Дъглас Аштън. — Или ще бъдете убит от мен, или ще довършите гибелта на моето семейство, като ме убиете. Ако не приемете дуела, който ви предлагам, знайте, че навсякъде ще ви преследвам и ще ви оскърбявам, докато името Рейвънсууд не стане символ на безчестие, както сега е символ на жестокост и злодейство!
— Няма да успеете да покриете с позор честното име на моята фамилия! — отвърна гневно Рейвънсууд. — Ако е съдено смъртта ми да сложи край на моя славен род, аз съм задължен пред паметта на прадедите си да ги опазя от безчестие. Приемам поканата ви и съм съгласен на вашите условия. Предполагам, че ще се дуелираме без секунданти, нали?
— Да, ще се сражаваме сами — потвърди полковник Аштън. — И само единият от нас ще се завърне след двубоя.
— Да прости бог душата на този, който падне мъртъв! — изрече Рейвънсууд.
— Така да бъде! — възкликна в отговор полковник Аштън. — Готов съм да окажа тази милост дори на смъртния си враг. А сега да се разделим, защото могат да ни попречат. И тъй, разбрахме се: утре по изгрев на пясъчната ивица източно от Улфс Хоуп, оръжието — шпаги!