Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
И така, придружавана от многобройна свита, включваща и богати, и бедни, Луси потегли към родителския покрив. През целия път Бъкло яздеше до своята невеста, но тъй като не знаеше как да се държи в новото си положение, полагаше грижи само за едно — да се покаже като изкусен ездач, без да се опитва да завърже разговор с Луси. Накрая сред нестихващи радостни приветствия младоженците благополучно пристигнаха в замъка.
В старо време сватбите се правели богато, на тях се стичали много хора — обичай, изоставен в нашия по-изтънчен век. Семейство Аштън поднесе на гостите си разкошен пир, остатъците от който бяха достатъчни не само за слугите, но и за кряскащата пред вратите тълпа; при това стопаните заповядаха да се доставят много бъчви бира, така че веселието на двора с нищо не отстъпваше на веселото угощение в самия замък. Мъжете според обичая на онези времена останаха дълго на сватбената трапеза и пиха с наслада скъпите вина, а дамите с нетърпение очакваха появата им в залата, за да завърши, както се полага, сватбеното тържество с бал. Най-сетне, вече доста късно, мъжете, разпалени от виното и оживени от радостния повод, се появиха в залата, свалиха шпагите си и се приготвиха да поканят за танците изгубилите всякакво търпение дами. Музиката, настанена в галерията, лееше кънтящи звуци под сводовете на древния замък. Макар че според етикецията младоженците трябваше да открият бала, лейди Аштън, като се позова на неразположението на дъщеря си, сама подаде ръка на Бъкло и му предложи те двамата да открият танците.
Но в мига, когато грациозно отметнала глава лейди Аштън застана в очакване на първото подръпване на лъка по струните, който щеше да възвести началото на танца, тя изведнъж съзря странна промяна в украсата на залата.
— Кой посмя да свали портрета оттук? — неволно възкликна тя.
Всички погледи се устремиха към стената и тези от гостите, които по-рано бяха посещавали същата зала, забелязаха учудени, че на мястото на портрета ма бащата на сър Уилям сега висеше портретът на сър Малис Рейвънсууд, който се взираше в насъбралото се множество с гняв и отмъстителна насмешка. Портретът е могъл да бъде сменен само през някоя краткотрайна пауза, когато залата е била безлюдна, и никой нищо не би забелязал, преди да запалят полилеите и канделабрите за бала. С характерната си надменност и избухливост мъжете поискаха веднага да бъде открит виновникът, оскърбил домакина и всички гости; но лейди Аштън вече си бе възвърнала самообладанието и заяви, че това навярно е незаслужаваща внимание шега на една тяхна малоумна прислужница, която държат в замъка от състрадание; нещастницата се била наслушала на разказите на старата Ейлси Гурли за „предишното семейство“, както лейди Аштън наричаше рода Рейвънсууд. Веднага изнесоха от залата злополучния портрет и лейди Аштън откри бала. Грацията и достолепието й компенсираха изгубеното младежко очарование и който я погледнеше, не можеше да не се съгласи с възторжените похвали на по-възрастните от присъствуващите, че тя танцува много по-добре от младите.
Като се върна на мястото си, лейди Аштън никак не се изненада от това, което всъщност бе очаквала — Луси я нямаше в залата; майката веднага се впусна по следите й, за да изглади тягостното въздействие, което тайнствената смяна на портрета навярно е упражнила върху дъщеря й. Но очевидно опасенията на лейди Аштън не се оправдаха, защото след около час тя се върна при гостите и доближила младоженеца, му прошепна нещо на ухото, след което той излезе от кръга на танцуващите и напусна залата. Музиката свиреше все по-силно, двойките танцуваха с жар, вдъхновявани от младостта, веселието и празничното настроение, когато изведнъж отекна страшен, пронизителен вик. Музиката стихна, танцът спря. Викът се повтори. Тогава полковник Аштън взе един канделабър, поиска от Хенри ключа от спалнята на младоженците и се завтече натам, последван от сър Уилям, лейди Аштън и някои от по-близките роднини. Гостите, занемели от почуда, очакваха завръщането им.