Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
Като доближи спалнята, Шолто почука и извика имената на сестра си и на Бъкло, но не получи отговор: от спалнята се чуваха само тихи стенания. Тогава полковникът решително натисна дръжката, но нещо отвътре пречеше на вратата да се отвори. Накрая, тя поддаде и разкри неочаквана картина — на прага в локва кръв лежеше нещастният младоженец. Очевидците не можаха да възпрат вика на ужас, който се изтръгна от гърдите им. А гостите, дочули тези вопли — ново потвърждение на случилата се беда, — се втурнаха към спалнята.
— Тя го е убила — прошепна полковникът на майка си. — Търсете я!
Измъкна шпагата си и застанал на вратата, извика силно, че никой освен пасторът и някой лекар няма да бъде допуснат в тази стая. Бъкло още дишаше; вдигнаха го и го отнесоха в друга стая, където приятелите му, възбудени и негодуващи, се струпаха около лекаря, за да чуят час по-скоро неговото мнение.
През това време сър Уилям, лейди Аштън и дотичалите с тях роднини огледаха внимателно леглото и цялата спалня на младоженците, но не откриха и следа от Луси. И тъй като спалнята нямаше друг изход освен вратата, оставаше да предположат, че Луси се е хвърлила през прозореца. Но изведнъж един от търсачите, случайно навел светилника си, зърна нещо да се белее в ъгъла, където бе голямата стара камина. Това бе Луси. Тя седеше или по-право бе приседнала в позата на заек. Косите й бяха разрошени, нощницата й изпокъсана и опръскана с кръв, очите блестяха диво, лицето потрепваше в конвулсии. Разбрала, че са я открили, тя забъбри нещо бързо и неясно, после забърчи лице в гримаси и като насочи към влезлите окървавените си пръсти, заръкомаха в изстъпление, ликуващо и демонично.
Едва с помощта на прислужничките успяха да извлекат нещастницата от укритието й; когато я извеждаха от стаята, тя се обърна и сякаш с тържествуващ приемех изрече единствените дотогава разбираеми слова:
— А? Значи си отнесохте прекрасния ви младоженец!
Прислужничките, разтреперани от страх, отведоха Луси в друга стая, в отдалечена част на замъка, където я сложиха да легне и я оставиха под постоянното наблюдение на няколко жени, както изискваше състоянието й в момента. Невъзможно е да предадем отчаянието на нейните родители, ужаса и смута на гостите, гневната разпра между приятелите на Бъкло и близките на семейство Аштън, кипналите страсти, разпалени от изпитите наскоро напитки.
Единствен лекарят успя най-сетне да въдвори тишина и да накара двата лагера да го изслушат. Той обяви, че макар раната на Бъкло да е дълбока и опасна, тя не е смъртоносна, ако го оставят в покой и не го преместват никъде. Това сложи край на яростния гняв на приятелите на пострадалия, които бяха настоявали той да бъде пренесен веднага в дома на някого от тях. Но те поискаха предвид на случилото се четирима от тях заедно със съответния брой въоръжена прислуга да останат в замъка за охрана на ранения. Полковник Аштън и сър Уилям приеха тяхното условие и останалите приятели на Бъкло въпреки късния час и тъмнината веднага напуснаха замъка. А докторът се зае с мис Аштън, чието състояние според него беше много сериозно. Незабавно изпратиха за други лекари. Цяла нощ Луси се мята в леглото си безумно, а призори изпадна в пълна безчувственост. Докторите заявиха, че същата вечер ще настъпи криза. И наистина вечерта болната се опомни, позволи да й сменят бельото и да оправят леглото й. Но веднага щом вдигна ръка към врата си, сякаш да потърси там синята лента, отново я обзеха ужасни спомени, които тя не можеше да понесе. Започнаха конвулсии и скоро клетницата издъхна, без да каже нито дума за това, което се бе случило предишната вечер между нея и Бъкло.
На другия ден след смъртта на Луси пристигна местният съдия и постарал се, доколкото е възможно, да щади покрусеното семейство на починалата, направи разследване на фаталното деяние. Той не намери никакви улики, които да потвърждават всеобщото убеждение, че невестата, изпаднала в неочакван пристъп на умопомрачение, е пробола с нож съпруга си на прага на спалнята. Наистина в стаята откриха окървавен кинжал — същия, който Хенри бе изгубил в деня на сватбата; Луси навярно е успяла да го скрие, когато брат й е показвал новите си притежания, докарани от Единбург.
Приятелите на Бъкло се надяваха, че след като оздравее, той незабавно ще хвърли светлина върху тази тъмна история и упорито му отправяха какви ли не въпроси, но пострадалият все избягваше отговора, оправдавайки се със слабостта си и крайната си отпадналост. Но когато лекарите заявиха, че вече е оздравял напълно, и му разрешиха да се премести в дома си, Бъкло събра своите близки — както мъжете, така и жените, които смятаха, че имат право да разчитат на откровеността му — и като им благодари за съчувствието, показано към него, а също и за готовността им да му помогнат с каквото могат, каза: