Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Усмихна се на тихо прошепнатото й проклятие. После тя осъзна какво става и се обърна вихрено.
Калам вдигна ръка да я спре, бавно надигна и ръката с ножа и отново го прибра в канията, след което пристъпи към нея. Прошепна й на малазански:
— Момиче, вмъкнала си се в много гадно змийско гнездо.
Очите й светнаха като езерца под звездната светлина.
— Не бях сигурна за тебе — прошепна тя и се присви. — И още не съм. Кой си ти?
— Просто един, който се промъква към кулите… за да им отслаби крепежите. Като тебе. По-точно — на две от трите. Третата е най-добрата — малазанска е. Нея искам да запазя здрава.
— Значи сме съюзници — отвърна тя, все така присвита.
„Много е млада.“
— Показа големи актьорски дарби. И имаш удивителни умения като маг, въпреки че си толкова…
— Само дребна магия. Учиха ме.
— Кой ти беше учител?
— Файил. Сега е с Корболо Дом. Файил, чийто нож преряза гърлата на баща ми и майка ми. И която тръгна да ме търси, за да убие и мен. Но й се измъкнах — не можа да ме намери дори с магията си.
— И това ще е твоето отмъщение?
Тя се озъби безмълвно.
— Отмъщението ми тепърва започва, Улфас. Искам я. Но ми трябват войници.
— Капитан Кайндли и ротата му. Спомена за маг в онази крепост. Свързвала ли си се с него?
Тя поклати глава.
— Не съм чак толкова умела.
— Тогава защо мислиш, че капитанът ще те подкрепи в каузата ти?
— Защото един от сержантите му е мой брат — е, само наполовина. Не знам дали все още е жив, обаче…
Калам сложи ръка на рамото й, без да обръща внимание на трепването й.
— Добре, момиче. Това ще го направим заедно. Имаш първия си съюзник.
— Защо?
Усмивката му остана незрима под кърпата.
— Файил е с Корболо Дом, нали? Е, срещата ми Корболо е неизбежна. И с Камъст Релой. Тъй че заедно ще убеждаваме капитан Кайндли. Съгласна ли си?
— Да.
Облекчението в гласа й го жегна. Твърде дълго бе останала сама в гибелното си начинание. Трябвала й бе помощ… но не бе имало към кого да се обърне. Поредното сираче в този проклет от Гуглата бунт. Спомни си онези хиляда и триста деца, които безразсъдно бе спасил преди толкова месеци, когато за сетен път прекоси тази земя. „И в техните лица бе истинският ужас на войната. Онези деца бяха живи, когато лешоядите се спуснаха да изкълват очите им…“ Потръпна.
— Какво ти става? Изглеждаш някак… отдалечен.
Той я погледна.
— Не, момиче. Много по-близо съм, отколкото си мислиш.
— Е, аз свърших повечето си работа за тази нощ. Сутринта Ирриз и воините му няма да струват кой знае колко.
— О? А за мен какво беше приготвила?
— Не бях решила. Надявах се, че щом ще си в челото, ще те убият бързо. Магът на капитан Кайндли нямаше да се доближи до теб — щеше да те остави на войниците с арбалетите.
— А тази дупка, дето си щяла да пробиеш в скалата?
— Илюзия. Подготвям я от дни. Мисля, че мога да я направя.
„Храбра и отчаяна.“
— Е, момиче, усилията ти далеч надминават моите по амбиция. Аз смятах да предизвикам малко хаос и нищо повече. Каза, че Ирриз и воините му няма да струват кой знае колко. Какво означава това?
— Отрових им водата.
Калам пребледня под маската си.
— Отрова? Каква?
— Тралб.
Убиецът дълго помълча.
— Колко?
Тя сви рамене.
— Всичко, което имаше знахарят. Веднъж каза, че я използвал да спира старческо треперене.
„Мда. С по една капка.“
— Кога?
— Преди малко.
— Значи едва ли някой е пил все още.
— Освен един-двама от пазачите.
— Изчакай ме тук, момиче.
Калам закрачи безшумно в тъмното към поста с тримата часови. Допреди малко те седяха. Сега не ги видя. Но някакво движение имаше, ниско по земята… Приближи се още.
Тримата се гърчеха, крайниците им се мятаха. Устите им се бяха покрили с пяна и от издутите очи вече бликаше кръв. Бяха се оцапали. Наблизо лежеше мях, с петно мокър пясък около него, което бързо се скриваше под килим от пърхащи черни пеперуди.
Убиецът извади ловния си нож. Трябваше да внимава — ако го оплискаше кръв или друга течност, щеше да го сполети същата съдба. Воините бяха обречени да страдат така цяла вечност за тях — до разсъмване все още щяха да се гърчат в спазми и това щеше да продължи, докато или сърцата им не се пръснеха, или не издъхнеха от обезводняване. Ужасното с тралба беше, че по-често ставаше второто.
Пристъпи до първия и долови благодарност в кървящите му очи. Вдигна ножа и мъжът въздъхна облекчено. Убиецът заби тясното острие в лявото око на пазача и изви нагоре. Тялото се вкочани, покритата с пяна уста изпусна въздишка.
Калам бързо освободи от мъките и другите двама.