Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Древна. Магията на Уик не е древна…
— О, ама тоя загинал уикски воин си е имал приятел. Виж тука. Хвани ножа в ръката си. Примижи и го виж тоя знак, ей тук, при основата — виж, опашката на змията се увива около него…
Дългият нож се оказа смайващо тежък. Жлебовете за пръстите по дръжката бяха доста широки, но воинът от Уик го беше компенсирал с по-дебели кожени каишки. Знакът, всечен в метала в средата на навитата опашка, беше невероятно изкусен за ръката, която трябваше да го е изрисувала. „Фенн. Теломен Тоблакай. Бивало си го е приятеля на този уикец. А на всичко отгоре знакът ми е познат. Знам точно кой е вложил сила в това оръжие. Богове подземни, в що за странни кръгове навлизам тук?“
Нямаше смисъл да се пазари. Твърде много беше разкрил вече.
— Кажи си цената — въздъхна Калам.
Старецът се усмихна още по-широко.
— Както се досещаш, много ценя този комплект — той е най-ценната ми стока.
— Поне докато синът на мъртвия воин от Враната не дойде да си го прибере — макар да се съмнявам, че ще държи да си го плати със злато. Ще го наследя тоя отмъстителен ловец, тъй че отприщи си алчността и ми кажи цената си.
— Хиляда и двеста.
Убиецът остави на масата малка кесия и изчака старият търговец да я развърже и да надникне вътре.
— Потъмнели са тези диаманти — отрони старецът след малко.
— Тъкмо тъмното ги прави толкова ценни, и го знаеш добре.
— Да, тъй си е. Половината от това, което е вътре, ще стигне.
— Я, честен търговец!
— Рядкост е, да. Но в днешно време честността се изплаща.
Калам го изчака да преброи диамантите.
— Секването на имперската търговия се е отразило зле май.
— Много. Но положението тук, в Г’данисбан, е два пъти по-лошо, приятел.
— И защо така?
— Ами, всички са при Б’ридис, разбира се. Обсадата.
— Б’ридис ли? Старата планинска крепост? Кой се е окопал там?
— Малазанците. Оттеглиха се от укрепленията си в Ерлитан, тук и Пан’поцун — гониха ги чак до планините. О, не е нещо голямо като Кучешката верига, но няколкостотин се добраха.
— И още се държат?
— Аха. Такава е Б’ридис, уви. Но се обзалагам, че няма да е задълго. Е, това ми стига, приятел. Скрий си я добре тази кесия и дано боговете да стъпват в сянката ти.
Калам едва сдържа усмивката си, докато взимаше оръжията.
— И във вашата, господине.
„Ще стъпват, и още как, приятел. Много по-близо, отколкото би ти се искало.“
След като се отдалечи малко по пазарската улица, Калам спря да нагласи ремъците на оръжейната сбруя. Предишният й собственик не бе имал неговото туловище, но пък и малцина бяха едри като него. После си я надяна и отново се загърна в широката телаба. По-тежкото оръжие изпъкваше изпод лявата му ръка.
Убиецът продължи по празните общо взето улици на Г’данисбан. Два дълги ножа, и двата — уикски. На един и същ притежател? Неизвестно. Вярно, в известен смисъл се допълваха, но разликата в тежестта им щеше да затрудни всеки, който реши да ги използва едновременно в бой.
В ръката на някой Фенн по-тежкото оръжие нямаше да е много повече от обикновена кама. Изработката явно беше уикска, а това значеше, че „влагането“ е направено или като услуга, или срещу заплащане. „Мога ли да се сетя за уикец, който би могъл да си го е спечелил? Ами, Колтейн… но той носеше единичен дълъг нож, при това без шарки. Само да можех да науча нещо повече за този проклет Теломен Тоблакай…“
Разбира се, Върховният маг Белурдан, с прозвището Трошача на черепи, беше мъртъв.
„Кръгове, как не. А и сега този Дом на Вериги. Проклетият Сакат бог…“
„Проклет глупак си ти, Котильон. Бил си на последното Оковаване, нали? Трябвало е на място да забиеш ножа в проклетия кучи син.“
„Хм, чудно, а дали Белурдан също е бил там?“
„Проклятие. Забравих да попитам какво е станало с оня убиец на духове от Пардю…“
Пътят, възвиващ на югозапад от Г’данисбан, бе изтъркан до каменните плочи на основата. Обсадата явно бе продължила толкова дълго, че малкият град, който я изхранваше, беше опоскан. Обсадените сигурно бяха още по-зле. Б’ридис бе крепост, всечена в стръмна скала, стародавна традиция в оданите, обкръжаващи Святата пустиня. Не съществуваше никакъв официален достъп — нямаше дори стъпала, нито места за хващане, всечени в камъка — а тунелите зад укрепленията продължаваха дълбоко навътре в скалните недра. Вътре в тези тунели извори осигуряваха вода. Калам беше виждал Б’ридис само отвън — бе отдавна изоставена от първоначалните си обитатели и това предполагаше, че изворите са пресъхнали. И макар подобни укрепления обикновено да разполагаха с огромни складови пространства, едва ли бе възможно избягалите малазанци да са ги заварили пълни.