Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Сигурно умираха от глад, горките кучи синове.
Калам крачеше по пътя в сгъстяващия се сумрак. Не виждаше никого и подозираше, че обозните кервани няма да тръгнат от Г’данисбан, преди да падне нощта, за да спестят жегата на изтощените животни. Пътят вече започваше да се издига и да лъкатуши между хълмовете.
Убиецът бе оставил коня си с Котильон в селението на Сянка. За задачите, които му предстояха, най-важното щеше да е промъкването крадешком, а не бързината. Освен това Рараку беше сурова спрямо конете. Повечето известни водоизточници отдавна щяха да са замърсени в очакване на армията на адюнктата. Той обаче знаеше няколко тайни извора, които по необходимост щяха да са оставени чисти.
Тази земя сама по себе си бе под обсада, осъзна Калам. И врагът тепърва щеше да дойде. Ша’ик беше уплътнила силите на Вихъра, тактика, която издаваше известен страх. Освен ако Ша’ик не го отиграваше съзнателно, разбира се. Може би просто се стремеше да вкара Тавори в капан, в Рараку, където силата й бе най-голяма, където бойците й познаваха терена, а врагът — не.
„Но в армията на Тавори има поне един човек, който познава Рараку. И той ще заговори адски добре, щом му дойде времето.“
Нощта бе настъпила, звездите проблясваха в небето. Превит под тежката, пълна с храна и вода торба, Калам продължаваше напред, запотен в мразовития въздух. Щом излезе на билото на поредния хълм, зърна огньовете на обсадата под дрипавия силует на хоризонта. От канарите не се виждаше никаква светлина.
Калам продължи надолу.
Късно заранта най-сетне стигна до лагера. Шатри, фургони, оградени с камъни огнища бяха разхвърляни безразборно в груб полукръг пред извисяващите се стръмни канари с почернялата от пушеци крепост. Районът бе обкръжен от тор, боклуци и препълнени и вонящи в жегата отходни ями. Докато крачеше по пътеката, Калам прецени положението. Обсаждащите бяха около петстотин, мнозина — ако се съдеше по униформите — от малазански гарнизони, но с местна кръв. От доста време не бе имало щурм. В единия край бяха струпани грубо сковани дървени кули.
Забелязаха го, но никой не го спря, нито прояви особен интерес към него. Поредният боец, дошъл да избива малазанци. Носи си храна, та да не бъде бреме за другиго, и значи — добре е дошъл.
Както бе предположил търговецът в Г’данисбан, търпението на обсаждащите бе на изчерпване. Подготвяха се за последен щурм. Навярно не днес, но утре. Дълго не се бяха грижили за скелетата — въжетата бяха изсъхнали, дървото се цепеше. Работни групи се бяха заловили с ремонта, но без да бързат — действаха мудно в изнервящия зной. Някаква разпуснатост се долавяше в стана и дори подготовката за предстоящия щурм не можеше да я прикрие.
„Изстинала е тук жарта. Сега искат само да атакуват, та да се свърши и да могат да се приберат по домовете си.“
Убиецът забеляза малка група войници близо до центъра на полукръга — там, изглежда, издаваха заповедите. Един мъж в униформата на малазански лейтенант стоеше с ръце на кръста и четеше конско на половин дузина сапьори.
Работниците извърнаха глави при появата на Калам и го изгледаха как продължи небрежно към дървените кули.
Лейтенантът го забеляза и тъмните му очи се присвиха под ръба на малкия шлем. Гребен имаше на този шлем. Гребен на Ашокския полк.
„Разположен в Дженабарис преди няколко години. После върнат в… Ерлитан, мисля. Гуглата да ги скапе дано, а аз все си мислех, че ще останат верни.“
— Дошъл си да видиш как ще им срежем гърлата на последните, а? — попита със свирепа усмивка лейтенантът. — Добре. Приличаш на организиран и опитен човек. Беру ми е свидетел, много малко такива мога да намеря сред тази сган. Името ти?
— Улфас — отвърна Калам.
— Звучи баргастко.
Убиецът сви рамене и остави торбата си на земята.
— Не си първият, който мисли така.
— Ще се обръщаш към мен със „сър“. Стига да искаш да участваш в този бой де.
— Не си първият, който мисли така… сър.
— Аз съм капитан Ирриз.
„Капитан… в лейтенантска униформа. Чувствал си се непризнат в полка, нали?“
— Кога започва щурмът, сър?
— Нетърпелив си, а? Добре. Утре призори. Горе са останали една шепа. Няма да трае дълго, щом стане пробивът и прехвърлим терасата.
Калам погледна нагоре към крепостта. „Терасата“ беше само тясна скална издатина, а входът зад нея — толкова тесен, че едва можеше да се провре човек.
— Не им трябва повече от шепа — измърмори той и добави едно „сър“.
Ирриз се намръщи.
— Току-що пристигна и вече стана експерт?