Безсънна (Търсачът в дълбините)
- Автор: Анджелини Джозефина
- Серия: Starcrossed #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Intense
- ISBN: 978-954-783-211-4
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безсънна (Търсачът в дълбините)». Краткое содержание книги:
Като единствената Потомка, която може да се спуска в Подземния свят, Хелън Хамилтън е натоварена с почти невъзможна задача. Нощем тя се лута в царството на Хадес, опитвайки се да спре безкрайния цикъл на отмъщение, чието проклятие тегне над семейството й. Денем се мъчи да превъзмогне изтощението, което бързо подкопава разсъдъка й. Без Лукас до себе си, Хелън не е сигурна, че има сили да продължи.
Точно когато е на ръба на срива, на помощ й се притичва загадъчен нов Потомък. Забавен и смел, Орион я защитава от опасностите на Подземния свят. Но времето изтича — безмилостен враг плете заговори срещу тях, а призивът на Фуриите за кръв става по-силен.
Когато светът на древна Гърция се сблъсква с този на простосмъртните, спокойният и защитен живот на Хелън на остров Нантъкет потъва в хаос. Но най-трудно от всичко е да забрави Лукас Делос
— Не, мога да сънувам — каза Хелън, засмивайки се леко, докато приглаждаше вече скъсаната си и мръсна рокля и се чудеше откъде знае Ноел за цялото това нещо с несънуването. — Просто беше наистина дълъг ден.
— Знам, милинка. А ти направи толкова много — каза Ноел, като обгърна лицето на Хелън с длани и я погледна внимателно с широко отворени, любящи очи. — Благодаря ти, че върна моя Хектор обратно при нас. — Ноел я целуна по челото: жестът напомни на Хелън за Лукас. Което й напомни…
— Чакай. Как изобщо знаеш за Хектор? Това стана преди, кажи-речи, пет минути.
— Всичките ми момчета се обаждат първо на мен, когато имат много добри или много лоши новини. Междинните новини са тези, в които момчетата не ги бива толкова — каза Ноел с широка усмивка и присвити очи. — Ще разбереш сама някой ден. — После се обърна отново към плота, взе грамадански нож, накълца нещо така, сякаш я беше обидило, и изсипа жалките му останки в къкреща тенджера.
Изненадвайки сама себе си, Хелън обви ръце около Ноел отстрани и си открадна бърза прегръдка. Ноел разсеяно я целуна по темето и я погали по косата, докато разбъркваше, сякаш беше свикнала както да показва, така и да получава случайни жестове на обич във всеки миг от всяко дете в близкото си обкръжение. Вече по-спокойна и готова да се справи, Хелън се качи горе да намери баща си.
Автомедонт остави господаря си в странната междинна земя на дъното на пещерата, качи се над земята и призова своя роб. Простосмъртното момче не беше привикнало към новия си живот като слуга, но, за свой късмет, беше умерено интелигентно и не допускаше много грешки. Щом Автомедонт изпрати указания в пещерата и попита за уговорените мерки, той хукна обратно към Нантъкет, все още, без да е сигурен дали проклятието на Фуриите е напълно премахнато или не. Беше готов да рискува и да задейства плана и в двата случая, но му трябваха цели трийсет и осем минути да се върне и да открие Лицето.
Отначало Автомедонт я беше потърсил в дома й, но бе открил само миризмата й, носеща се тежко в предния двор. Можеше да усети със сетивата си, че не е била сама, и дори, че Прокуденикът е бил с нея в къщата й. Един кратък поглед към земята му подсказа, че не беше имало сблъсък, никаква предизвикана от Фуриите схватка. Имаше само едно обяснение за това.
Търсещата в дълбините беше успяла! След толкова много чакане и дебнене, след като толкова много поколения бяха показали, че са недостойни, най-сетне бе дошло времето. Господарят му беше прав. Всичко, от което бе имала нужда, беше един лек подтик, малък стимул да разгадае станалото, и тя беше успяла. Това не беше двойничка. Тази Търсеща в дълбините беше принцесата, която беше чакал — истинската Елена.
Въодушевен от тази нова победа, Автомедонт опита вкуса на следите. Все още бяха толкова пресни, че можеше да долови емоциите на Потомците, които ги бяха оставили. Във въздуха не витаеше нищо, освен усещане за братство — братство и неумираща любов. Вкусът на любов се усили, а после избледня в бурните ветрове на атмосферата. Тя сигурно беше отлетяла. Мъжете определено бяха побягнали заедно към центъра на града, обратно към метежа, който бе внимателно организиран така, че да държи заета малката армия от силни Потомци, които пазеха тази нова — и, Автомедонт беше готов да се закълне в името на боговете, истинска — Елена. Дотук всичко вървеше според плана, с изключение на най-важната част.
Автомедонт стоеше съвсем неподвижно. Не можеше да си позволи да направи дори едно излишно движение. Това беше събитието, зараждало се в продължение на три хиляди и петстотин години. Всичко беше в ред, всичко най-сетне беше такова, каквото винаги бе трябвало да бъде едно нещо. Трябваше да намери Хелън.
Тя не беше в дома на простосмъртния си баща. Не беше с любимия си. Не беше на училище. Освен ако не беше напуснала острова, което тя почти никога не правеше, оставаше само едно място… Сателитното жилище на Тиванската Династия в Сиасконсет.
И двамата близнаци спяха, по един от двете страни на Джери в голямото, бяло легло, в което самата Хелън беше оздравявала след падането си с Лукас. Лицето на Джери изглеждаше бледо и хлътнало, сякаш му бяха изпуснали въздуха. Легнали върху завивките и свити на кълбо като котки в долния край на леглото, близнаците бяха затворили очи в неспокоен сън.
Дишаха задъхано, а пръстите им непрекъснато се присвиваха, приемайки вид на хищни нокти, челата им се бърчеха заедно, сякаш двамата сънуваха един и същи кошмар. Въздухът в стаята беше горещ и сух като в пустиня. Хелън знаеше, че това означава, че те следват Джери в периферията на сухите земи, точно извън Подземния свят, опитвайки се да отведат изплашения му дух обратно в тялото. Бореха се като обезумели, това беше очевидно, и двамата бяха покрити с пот и бяха по-бледи от листове хартия. Хелън знаеше, че няма да издържат още дълго.